11 December 2010

Новата Вавилонска кула

В последните дни пощата ми се напълни с новини за изследването PISA за езиковата грамотност на учениците. Признавам си, че минах през тях по диагонал и единственото, което разбрах е, че българските ученици са неграмотни.
Факт е, че днешните ученици са тотално скарани с езиковата граматика. Факт е, че не четат - причините да ги търси друг. Факт е, че това отчасти е вярно и за моето поколение – около 35-годишните, и извода за това си правя по факта, че някога беше рядкост да откриеш граматическа грешка в книга, докато в днешните издания това се случва много по-често.
Писането днес е основно на клавиатурата, но това не е извинение. Много хора продължават да пишат на български с латинската азбука, но и това не е извинение, друга тема е, че ако допреди няколко години съвместимостта на кирилицата с доста приложения беше кофти, то с времето подобни разминавания се случват все по-рядко. Допреди няколко години и аз, сядайки пред компа, бях с нагласата, „има кирилица – има проблем, няма кирилица – няма проблем”, но днес ми е доста дразнещо да чета български на латиница във фейсбук, да речем.
Често извинение на грешащите в българската граматика е, че тя е ненужно сложна, че правилото пълен/кратък член, например, е излишно. Далеч съм от мисълта, че днешната граматика трябва да остане такава во веки веков, българският е жив език. Дори консервативните германци приключиха с ‘есцет’. А имаше теория, според която причина за кошмарния правопис на английския (в сравнение с немски, италиански или дори френски) е грандиозното изоставане във времето на официалния писмен език в сравнение с устния, който живее и се развива.
Не съм против граматическите реформи, но все пак дайте да се разбираме. И дайте да спазваме правилата, когато средата го изисква. Един от поводите да изпитвам срам е когато се случи да ги наруша (неволно, разбира се). И се настройвам силно негативно към хора, които ги нарушават. С две изключения: едното ми е много близък приятел -той си има своя, специфична интелигентност, която го компенсира. Другото е човек, който е толкова вътре в езиците, че може да си позволи да е много над тях; винаги съм си мислела, че при следващата езикова реформа в българския ще знам кой стои в дъното й.

02 December 2010

Матрицата

Това не е in memoriam.

Всъщност никога не съм харесвала Баташов и не съм гледала нито една пиеса с негово участие. Имам предвид, беше ми безразличен. Но откак оповестиха смъртта му, и аз като повечето хора бях нещо като, колко-жалко-толкова-млад.

Допреди няколко часа. Не че нещо се случи – просто в обущарницата обсъждаха равно опелото и... Има такива моменти – когато от няма нищо някакво усещане се обръща. И аз така се почувствах – все едно преминах от другата страна на стена. Изведнъж започнах да не разбирам за какво е целият шум – просто има такива хора и такива смърти, толкоз. Хора, които никога не са в съгласие със света, в който живеят, реалността им идва сбъркана, бъгава, система, в която винаги уравненията са по-малко от неизвестните, винаги нещо не достига, и в тая несъвместимост не можеш да изкараш много. Може би защото май съм била близо до това място – там, където бягаш от бъгавата система, а няма кой да ти предложи хапче с друг цвят.

09 November 2010

Къде е д-р Спок


„Амче той рейса си е цяла социална мрежа” – отбелязва един приятел в автобуса докато обсъждаме нещо от фейсбук, като вижда, че на една от спирките се качва снаха му.
Та, мойта „социална мрежа” – номер 67 – е сбирщина от всякакви cartoons, както казваше друг приятел. От доста време сутрин „мрежата” е опищяна от две хлапета (3-5 годишни), водени от безхаберната им баба, които се „драчат” и цвърчат фалцетно на невъзможни честоти. Тази сутрин седнах до тях – просто другата опция беше до смрадлив бозав на цвят субект. Забележителното беше, че малко след като извадих от чантата някаква брошура за четене, по-голямото хлапе измъкна детска книжка и се захласна в нея, а другото се заблея през прозореца. И се възцари блажена тишина.
За първи път се замислих какво бих правила на мястото на бабата: първосигналната реакция на страничния човек е нещо като, „тая жена защо малко не ги обуздае”. В същото време човек не може да очаква децата да се държат като възрастни, да говорят премерено, да прескачат локвите и да гледат сериозно. И слава Богу.
Скоро, здраве и живот, ще ставам леля, а кога ще ставам майка, един Господ знае. Ако обаче перспективата за деца ме плаши основно с раждането и първите месеци след това, когато си представям как няма да знам какво да правя с това парче месо, за да оцелее, то май не по-малко плашещо е каква вселена ще създам в главата на това дете – така че хем да не се рита с околния свят, хем да наджапва смело в локвата, когато там забелязва ценно откритие в лицето на мърлява жаба.

24 October 2010

Лека нощ

Винаги съм си мислела, че имам усещане за      хората, че ги „познавам” от пръв поглед, и сигурно затова в дни като днешния изпадам не просто в недоумение, а в идиотско и оцъклено неразбиране. Дни, в които света напускат точно хора, които съм смятала, че притежават мъдростта да стоят над нещата, че са прекалено жизнени, за да си отидат или... просто... някак не им отива. Като човека, когото погребах днес. Смятах, че не му отива – а той се е отказал някак с лека ръка, престъпно леко от живота. Така поне разбрах.
Първото момче, което харесвах, детската ми (пък и не само детска) любов – за което почти никой не знаеше. И как да знае! Грозничкото смотано момиче, което забелязват само когато трябва да се препише домашното по математика, и красавеца на класа, едно от най-популярните момчета в училище, любимеца на всички учителки. На чиито шеги математичката винаги се смееше със звънлив глас, а учителката по френски се размазваше като шоколад на слънце, когато той четеше урока.
Той така и не разбра, че в малките класове се обръщах към задния чин заради него.
Не разбра колко се тревожех, когато го оперираха от апандесит.
Не разбра, че ходех на факултатива по математика само заради него.
Не разбра, че направо ми се свърши светът в последната година в гимназията, когато случайно разбрах, че е спал с приятелка на моя приятелка.
Изобщо не помня кога го бях видяла за последно – може би на някой Великден в черквата. Сега в същата тази черква стоеше по-голямата част от класа – всички в черно, мълчаливи и в кръг, в който не знам как се оказах в центъра.
Не знам защо докоснах ръката му в ковчега – все едно не бях аз, и това не беше неговата ръка, и там не беше той. Ръцете на хората винаги са ми били интересни и помня, че неговите бяха все червени, все едно ги е мил с вряла вода. Тези в ковчега бяха по-жълти от восък. Няма толкова ужасно жълто. И целият абсурд на ситуацията се засилваше дори от детайли като този, че там в черквата се оказах редом до Демби.
Момчетата бяха поръчали венец, трябваше да съберем пари: „Айде, брой ни...” „Ама защо аз, аз имах двойки по математика” „Весето да брои, тя имаше шестица!” Обикновено в такива случаи отговарям нещо като, „аз да не съм калкулатор”, но не беше време за тъпи шеги.
Никога не успях да бъда близо до това момче, на всичкото отгоре от край време имах усещането, че майка му изпитва някаква подчертана неприязън към мен. И след като 28 години бях далеч от него, изведнъж точно сега се оказах в началото на грозното погребално шествие, където обикновено са най-близките – просто някой хвърли грамаден сноп цветя в ръцете ми и ме дръпна, „Тръгвай след кръста, върви... И не се обръщай назад, чу ли, не се обръщай...”
Отпред с кръста вървеше племенникът му, невръстно слабичко момченце, чудех се защо го подлагат на това. След мен – възрастна жена, роднина – слава Богу, не от онези, които наричам „професионални оплаквачки”. Жената тихо хлипаше в своята си мъка и само веднъж я чух да промълвява, „Боже, колко много хора! Сигурно много са го обичали...”

16 September 2010

Летни увеличения

Оказва се, че има и такива, освен „намаленията”.
Напоследък няколко сутрини подред точно на излизане от къщи ме засичаше един съсед – с лъскава служебна кола. Караше ме до някъде по пътя ми към работа. И ме засипваше с глупави комплименти, които приемах с мълчалива безсмислена усмивка.
Една сутрин тъпият комплимент продължи с нещо като, „аз... ако не бях женен... и ако бях по-млад... щях да се опитам, хм, да се класирам в твойта класация... ти всъщност на колко години си?...охооо, аз мислех, че си на двайсет и няколко, а ти си истинска жена”. И понеже явно очакваше реакция, успях да кажа само, „но си женен”.
Предполагам, и двамата знаехме, че причината не е това – само че той си мислеше, че не става, понеже сме съседи, нали, познава се с нашите, и някак си... А аз си мислех, че просто не искам, противно ми е, инак не ми пука особено за кухата надута кокошка, за която е женен. За външния й вид да не говоря, че и аз не съм цвете.
Чудно съвпадение, но от тази сутрин нататък лъскавата кола вече не само че нито веднъж не ме засече пред нас, но и на няколко пъти ме подмина по пътя ми към спирката...
Тъй че, както се казваше в някакъв виц, пак пътувам с мерцедес, само че петдесет и не знам колко местен. Верно, понякога намирисва, или досадна комшийка се намества до мен, но обикновено със 101,7 в джоба и Стайнбек на коленете нещата изглеждат по-скоро ок.

10 September 2010

Градски

Инак любимо място, Попа почти ми образува стрес тази седмица. След като налетях там на човек, когото срещам само онлайн (а от известно време вече никъде), след като се оказах обект в някакъв арт проект, вероятно вдъхновен от Джани Родари и в резултат вече все ми се струва, че ще ме пресрещне камера, тази вечер атрактивна девойка ми връчи безплатна "промоционална лайт кола, само една калория" - няма не искам! Алоу, не обичам кола, и имам ли вид на човек, който брои калориите? Дали има значение дали колата ти има двайсет или една калория, след като през деня си мушнал 4 форнета, 4-5 шоколадови бонбона, 3 кафета със захар, доволно блажен патладжан с доматен сос *blush* и се каниш на пица вечерта, м? (но пък си си купил антицелулитен гел с космическо съдържание на кофеин, който подпалва дупето все едно си седнал върху печка...;) Та, чудя се каква ли ще е "програмата" идната седмица...

20 August 2010

Какво искат жените

След като напоследък само мрънках, че не разбирам какво всъщност искат мъжете, освен другото ми отговориха и с насрещен въпрос: какво искат жените от мъжете. И като се опитах да му отговоря установих, че не стигам по-далеч от първото от долуописаните. Като помислих малко по-дълго – колкото трае жалкият ми сутрешен джогинг, има-няма 30 минути - се получи следното:
1. Искам да ме обича и уважава (клишето е непреходно, това е положението);
2. Да не ме изолира от приятелите и близките си – което не значи да съм залепена за него като сиамски близнак, всеки си има лично пространство;
3. Да правим секс толкова често, колкото и двамата искаме и така, както и двамата искаме. Ако на единия не му е достатъчно, да си наваксва разликата другаде. Което значи, че приемам изневяра в редки случаи, и ако е само за секс, и предпочитам да не знам;
4. Да не е (много) дебел. Но и да не е тип N реда плочки плюс обиколка на бицепса колкото талията ми – това ми е почти толкова противно, колкото физика на сумист;
5. Да има близка до моята степен на лудост (но не задължително същата диагноза);
6. Да ме лъже, когато се налага;
7. Да има поне една идея по-добро пространствено мислене от мен – моето чувство за ориентация е трагично и стереометрията ме измъчи в училище;
8. Да ми казва какво го тормози и да ми дава възможност да му помогна, ако мога;
9. От време на време да включва дясното полукълбо; след като съм завършила МГ се предполага, че моето ляво не е съвсем за изхвърляне;
10. В случай, че горните са по-скоро ок – в някакъв момент да имаме деца и да се грижим за тях заедно.

Това се вижда от моята пещера – за другите не знам.

18 August 2010

Летни намаления

Със сигурност подобни неща се случват на повечето жени, но някак ме забавлява да ги наблюдавам.
Неотдавна влязох в лъскаво магазинче за алкохол в лъскав новопостроен жилищен комплекс. Продавачът ми поиска 50 ст. за минералната вода – при положение, че в най-мизерните павилиончета на съм плащала по-малко от 60 ст. За сравнение, днес на обяд влязох в подобно магазинче, където продаваше момиче. След като ме уведоми, че покупката ми струва 90 ст. и дори ми издаде касов бон, „забрави” да ми върне 10 ст. Момчето, което пък миеше витрината, се спъна в кофата с вода, докато излизах.
Занесох си чантата на ремонт. Когато я приеха, ми казаха, че смяната на цип струва 7 лв. Когато отидох да си я взема обаче, майсторът ме погледна и рече: „Дай петарка...”
И пресичането на улици е почти забавно – вече го правя малко безцеремонно, даже нагло, и „извън обозначените за целта места”. И се учудвам, ако не спрат. Един приятел веднъж ми обясняваше как шофьорите, които правят път през лятото са ценители, а през зимата – познавачи ;)
Лошото е, че лятото свършва

28 July 2010

Разказ с неочакван край всред лято


Тези като мен, които вместо да се излежават на плажа с фрапе под чадъра, си седят в офиса, затънали в коефициенти, таблици и графики, във вечер като вчерашната имат възможност да отморят (сори за клишето) в хладната сграда на Столична библиотека. Не че не съм прекарала там десетки часове в четене преди години, но сега целта е друга: театралната интерпретация на Бина Харалампиева на класиката на любимата ми Агата Кристи „Капан за мишки”. Аз лично не усетих как минаха час и половина и, както обикновено, не познах кой е убиецът. Стоянка Мутафова е мега, също както обикновено.
Вижте през септември.

19 July 2010

Всичко се връща (понякога)

Не-счетоводителите вероятно нямат точна представа какво е одитор. Това е едно зловещо същество, което (най-често) в началото на годината, януари-март, когато гърчовете на изтормозения счетоводител са в крайна фаза, му висва над главата като орка и започва да иска: всевъзможни справки, договори и анекси, нотариални актове, калкулации, а също и да задава неудобни въпроси: това защо е така, онова откъде е дошло, това салдо какво е, онзи оборот как е получен...
Нещо такова ми се случваше и на мен допреди 2,5 години във фирмата Х с одиторката Y. Жената инак не беше лоша, но ми почерняше целия ден като се появи (и на принтера също).
Сега вече не съм във фирмата Х и одитори няма. Сега не мъкна класьори като щангист и не вадя душата на принтера. Оценявам (компании и др.) – и затова ми е нужно да събера инфо, голяма част от което от главния счетоводител на клиента.
След известно засичане на детайли при един от клиентите ни се оказа, че главният им счетоводител е... същата г-жа Y....
Някак си ме досмешава като си помисля как ролите вече са обърнати, как сега аз съм в позицията да я гърбя за справки, а тя – да се насмита.
Обаче не съм такъв човек, някак си... ]:->

13 July 2010

Truman Capote's "Breakfast at Tiffany's"

" - Никога не се влюбвайте в диво същество, господин Бел - посъветва го Холи. - Това беше грешката на Док. Той все мъкнеше вкъщи разни диви същества. Хищни птици с наранени криле. А веднъж дори голям рис със счупен крак. Но човек не бива да отдава сърцето си на диво същество; колкото повече го отдава, толкова по-силни стават тези същества. Докато станат достатъчно силни да избягат в гората. Или да отлетят на някое дърво. После на по-високо. После в небето. Такъв е краят, господин Бел. Ако си позволите да обикнете диво същество. Накрая ще останете само с поглед към небето.
- Пияна е - осведоми ме Джо Бел.
- Умерено - призна Холи."

* * *

" - Миличък - нареди ми Холи, - пресегни се до онова чекмедже и ми подай чантата. Девойката не може да чете такова писмо без червило.
Загледана в огледалцето, тя се маза и пудри, докато не премахна от лицето си всяка следа от дванадесетгодишното момиченце. Изрисува устните си, тури си руж на бузите, начерни си миглите, сложи си сини сенки, напарфюмира се с "4711", украси ушите си с перлени обици и си сложи тъмните очила. Така бронирана, хвърли неодобрителен поглед на неизрядния си маникюр, скъса плика и зашари с очи по писмото, а усмивката й ставаше все по-сурова и суха. Сетне поиска цигара. Дръпна."

18 May 2010

Building Bridges

Напоследък имаше моменти, когато завиждах на хората, болни от бронхит, някаква форма на грип или нещо подобно. Защото тези болести нямат нужда от обяснение за разлика от моите. Моите, освен че са трудно обясними, са и, как да кажа, заклеймени – заради едното невежество, може би... Просто защото почти никой не знае, че от едната страда горе-долу 20% от населението на земята, а освен това не проумява какво е да се събуждаш с ужас от предстоящия ден още преди изгрев слънце, да не можеш да намериш мобилизация за каквото и да било, да абдикираш от целия живот дори след като събереш последната останала жизнена силица...
Колкото до другото заболяване – аз самата, едва когато скелетът изпадна от гардероба, разбрах как волята ИЗОБЩО не стига, колкото и да е голяма; как това е заболяване като всички други и в МНОГО голяма степен е генетично обусловено (през поколение) и се отключва от стрес...
Много ми се иска да вярвам в смисъла от всичко това. Защото точно в тези моменти май отсях истинските хора в живота си – тези, които не само че не започнаха да ме гледат лошо и с презрение, не само, че не промениха отношението си към мен, но и истински и безрезервно ме подкрепиха и ми дадоха рамо, на което да плача. Преди всичко са родителите ми, без които днес, след всичко това нямаше да съм жива, съвсем буквално. Приятелката ми К. – която ми беше опора в Италия, когато в онази сутрин се сринах... а и не само тогава. Другата ми приятелка К. – която винаги е насреща да ме изслуша и разбере, дори и от разстояние и дори когато самата си има достатъчно собствени проблеми. Поклон до земята на шефа ми Х. – един от най-свестните хора, които познавам и който прояви разбиране, каквото и в най-смелите си мечти не бях очаквала. Възхищение и от другия ми шеф К. – който не просто ме поздрави след дългото отсъствие от офиса, но и се усмихна и подаде ръка. Огромна благодарност и към колежката ми Д. – макар и родом от мистичния „Туин Пийкс”, населяван изключително от луди, тя май се оказа единствената в офиса (освен Н.), която не промени отношението си към мен след всичко случило се. Кой знае дали не защото и аз самата съм луда, без да съм родом от там.
Някой ден може би ще събера смелост да разкажа публично за всичко преживяно през последните месеци – най-голямото препятствие през живота ми досега (и занапред, надявам се). Засега се опитвам да съградя отново изгорелите мостове в живота си – дори тези със съмнителна стойност и към хора с ограничен светоглед, дори към хората, които едва ли го заслужават и които бяха с мен само в „избрани” моменти. Не ги обвинявам и не ги съдя – те си имат своите разбирания и не са виновни за тях.
За едното от тези тъй наречени заболявания казват, че всъщност е лечение – лечението, чрез което човек се възстановява от стрес и шок. Че чрез него човек се вглежда навътре в себе си и преоценява проблемните зони в живота си. Дотук се научих да не обвинявям другите и да търся силите в себе си. Не знам още колко тревожни нощи и сутрини ми предстоят преди да се науча да бъда равна ливада и, примерно, да не рева в тоалетната след като колежката ме е погледнала лошо или не ме е поздравила. Нали уж всяко зло е за добро. Пътят е труден, но дано най-трудното е минало. И дано по този път срещам повече хора като тези, към които не ми се налага да градя изгорели мостове – просто защото те не са изгорели.

30 April 2010

М.С.Пек

"Основна тема в митологията е страхът на боговете, че хората започват да приличат на тях, и митът за сексуалността е разновидност на същата тема. Според този мит в началото хората били андрогини, единни същества. Като такива обаче те бързо станали много силни и започнали да си присвояват властта на боговете. Затова боговете ги разделили на две половини - мъжка и женска. Като полусъщества те вече не били способни да ги конкурират. Но им останало усещането за незавършеност, жадували за своята изгубена цялостност, вечно търсели другата си половина с надеждата в мига на сексуално сливане с нея да изпитат отново изгубеното щастие на почти божествената цялостност."
* * *
"Факт е, че за много хора максималното доближаване до духовното преживяване е в секса. Всъщност за много хора той е постоянна, отчаяна и страстна потребност именно защото е вид духовно изживяване. Съзнателно или не, те често търсят Бога в него. И не е случайно, че дори и атеисти, и агностици в момент на оргазъм често призовават Божието име."
* * *
"Сексуалната и духовната част на човешката личност са толкова близки, че едва ли е възможно да събудиш едната, без да събудиш и другата."

26 March 2010

Генуа




"Ти в момента изглеждаш различен човек - не си този, който беше на софийската аерогара" - чувам във влака Милано - Генуа.
И може би е така. Докато пътуваме от Бергамо към Милано ми се иска да сляза от автобуса и да целуна земята - не защото е италианска, не защото не е българска, а защото е различна. Толкова, толкова имах нужда да избягам нанякъде...
Прекарвам няколко дни в старата част на Генуа. Невъзможно тесните улички напомнят венецианските. Бях мечтала да видя какво се крие зад дървените капаци на прозорците в немислимо високите етажи. Истината е, че не бих живяла тук. Но бих живяла няколко дни и това ми се случва сега.
След като цял следобяд ме разхожда из града в тези тесни улички един мил италианец ме целува: "Много си хубавка, сладка си..."

20 March 2010

"18% сиво", Захари Карабашлиев

"Ето - от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.
Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...
ОМммм.
ОМмммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммммммръзна ми да мисля за нея."

* * *

"Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите - не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно."

Всъщност може би, дай Боже, дано, ще бягам пак в Италия - да търся себе си, или пък да се губя... Този път край морето на Генуа...

26 February 2010

Снабдяване, circa 2010

Имам нова дефиниция за „класика”: порой от сълзи на гишето на N-тата проверена аптека, в която най-сетне е налице идиотският свръхнов антидепресант.
Преди 12 години по това време тъкмо бях напуснала първата си работа – в снабдяването на водещия дистрибутор на лекарства тогава. След някакви си 7 месеца там, които обаче скъсиха живота ми с поне 7 години. Шефът беше пословичен психопат, известен точно с това в бранша. Имаше и друга истина: в аптеките на фирмата изключително рядко се случваха „откази” – тоест, лекарство, което да е потърсено и да е отказано на клиента поради липса. Аз си знам и още помня с колко нерви плащаше отделът ни за това и какво се случваше на оперативките в понеделник сутрин. Аз си знам и още помня как шефът не би приел дори трета световна война като обяснение за някакъв „отказ”. Аз си знам и още помня как търсех инсулини за болниците. Аз си знам и още помня как в последния си работен ден пренасях от склада кашончето ампули за безнадеждно болното момче от рядка форма на рак във Военна болница. Аз си знам и още помня как „съзерцавах” безкрайните рафтове лекарства в склада и недоумявах как така сред тях не се намира нито едно, което да спаси живота на вуйчо ми. Мога да изпиша така буквално стотици страници.
Много добре си спомням и колежката, която работеше с френските Лаборатоар Сервие, производителя на лекарството, което търсих вчера.
Заради всичко това истински се отчаях, когато дори от „подопечната” на компанията аптека снощи ми отказаха препарата – просто си помислих, че щом там го няма, значи никъде го няма. Оказа се, че или нещата са се променили, или просто извадих късмет в Ремедиум - аптеката, от която досега си бях купувала само козметика и където най-малко очаквах да открия лекарството. Точно в този момент ми избиха нервите и буквално се разхлипах – бузите ми се мокреха и мокреха и не можех да се спра. Аптекарката насреща само ме погледна напълно безучастно докато ми подаваше кутийката. Единственият израз на бегло съчувствие като че ли се съдържаше в колебливото „Имате ли рецептичка?” – зер, то нещата са видни и без рецепта.

12 February 2010

For the Very First Time

Когато бях на 15, стъпих за първи път на зимни кънки. Стори ми се ужасяващо да усещам толкова нестабилна повърхност под краката си и не можех да повярвам, че хората правят такива чудеса на леда. Мина доста време докато започна да балансирам, а чудесата си останаха далеч, но изобщо нямах и амбиции за такива.
Пак на 15 щях да се уча да плувам – цяла група хора чакахме треньора на Спартак, който така и не се появи, а аз си останах с фобията към водата.
На 24 започнах курс по кормуване – първият ме опит да шофирам беше катастрофален (не в буквалния смисъл, слава Богу). Днес, десет години по-късно и с книжка, все още отказвам да шофирам – мил ми е животът просто.
Следващ неуспех – преди три години започнах да пия първия антидепресант. Осем месеца по-късно излязох от кабинета на д-р Психо (както „мило” го наричах не без щипка самоирония) с твърдата убеденост, че няма да позволя повече нищо и никой да ме върнат в такова състояние. По стечение на обстоятелствата изпих последната таблетка на рождения си ден. След още година и половина обаче се оказах с Епизод 2: видима заплаха – и нов антидепресант. Нови шест месеца и номер три:
„Този е най-новият на пазара. Новото е, че...” – еди какво си, не е интересно.
„Пак ли 6-9 месеца?”
„Да, това е практиката при всички.”
„Просто си помислих, че след като е нещо качествено ново, може и в това отношение да са направили революция...”
Поне на едно нещо се научих през това време: да не обвинявам другия, а да откривам причината у себе си - че колко неоснователна вина, гняв и яд стоварих върху милото момче с нежна душа, и колко грозно се държах...
Трудните първи пъти. Един обаче ми се получи – и то не просто ми се получи. И досега съм убедена, че моят Онзи Първи Път е бил най-желания, най-щастливия и най-красивия от всички жени на света.

21 January 2010

Минало, леко забравено

"Неусетно изминаха и тези девет месеца и ние пораснахме с още една година. Сега всеки мисли за ваканцията, но изглежда, че не за всички тя ще бъде наистина ваканция. Доста наши другари ще трябва да свършат през лятото това, за което ги е мързяло през учебната година. А някои може би няма да бъдат в този клас...
Успехът на класа и през тази година продължаваше да бъде на много ниско ниво, но не смятам, че за това беше виновен отрядният съвет. Защото всеки учи за себе си, вече сме големи и никой не може да ни накара да учим насила. Всички тези мероприятия, които проведохме през годината във връзка с учебната дейност, не подобриха успеха на класа. Някои от тях бяха: вечер на петимата от РМС, участие в изложбата на тетрадки по случай 24 май, радиопредаване за организационната култура, разглеждане книгата "Как се каляваше стоманата" от Николай Островски, открит урок по биология пред родителите. Виновниците за този успех не си взимаха поука и от ежеседмичното разглеждане на успеха в Часа на класния ръководител, а някои от тях въобще и не слушаха. Нещо, което всъщност правят по време на почти всички учебни часове. И не само, че не слушаха, но пречеха и на другарите си да слушат. И за кой ли път в равносметката ни виновна е лошата дисциплина в час. И въпреки, че сега, на края на годината много от нас искат високи оценки за кандидатстване в друго училище, не си задават въпроса: заслужих ли тази оценка? А някои може би си задават и друг въпрос: защо не помислих по-рано?"

При масирана чистка у дома открих горното, писано собственоръчно от мен някъде през 1988-1989, когато демокрацията вече е дишала във врата на соца, но в 7 клас сме били много малки, за да го усещаме. Била съм в ролята на някакъв пионерски лидер - трудно ми е да кажа отряден председател или отговорник по учебната дейност, но все такива ми се падаха...