26 March 2010

Генуа




"Ти в момента изглеждаш различен човек - не си този, който беше на софийската аерогара" - чувам във влака Милано - Генуа.
И може би е така. Докато пътуваме от Бергамо към Милано ми се иска да сляза от автобуса и да целуна земята - не защото е италианска, не защото не е българска, а защото е различна. Толкова, толкова имах нужда да избягам нанякъде...
Прекарвам няколко дни в старата част на Генуа. Невъзможно тесните улички напомнят венецианските. Бях мечтала да видя какво се крие зад дървените капаци на прозорците в немислимо високите етажи. Истината е, че не бих живяла тук. Но бих живяла няколко дни и това ми се случва сега.
След като цял следобяд ме разхожда из града в тези тесни улички един мил италианец ме целува: "Много си хубавка, сладка си..."

20 March 2010

"18% сиво", Захари Карабашлиев

"Ето - от този момент нататък няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея. Няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма да мисля за нея, няма.
Ще правя йога, ще си отворя чакрите, ще повтарям ОМ, докато изчистя мозъка си, ще ям ориз с ръце, ще пусна брада, ще стоя на главата си...
ОМммм.
ОМмммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммръзна ми да мисля за нея.
ОМмммммммммръзна ми да мисля за нея."

* * *

"Гледам дълго тъмния таван, после се търкулвам там, където спеше тя допреди девет нощи. Сгърчвам се в един почти двуметров ембрион и затискам с тяло сърцето си. То е като котарака на съседите - не разбира от дума. Още не разбира, че я няма. Сърцето е животно."

Всъщност може би, дай Боже, дано, ще бягам пак в Италия - да търся себе си, или пък да се губя... Този път край морето на Генуа...