18 May 2010

Building Bridges

Напоследък имаше моменти, когато завиждах на хората, болни от бронхит, някаква форма на грип или нещо подобно. Защото тези болести нямат нужда от обяснение за разлика от моите. Моите, освен че са трудно обясними, са и, как да кажа, заклеймени – заради едното невежество, може би... Просто защото почти никой не знае, че от едната страда горе-долу 20% от населението на земята, а освен това не проумява какво е да се събуждаш с ужас от предстоящия ден още преди изгрев слънце, да не можеш да намериш мобилизация за каквото и да било, да абдикираш от целия живот дори след като събереш последната останала жизнена силица...
Колкото до другото заболяване – аз самата, едва когато скелетът изпадна от гардероба, разбрах как волята ИЗОБЩО не стига, колкото и да е голяма; как това е заболяване като всички други и в МНОГО голяма степен е генетично обусловено (през поколение) и се отключва от стрес...
Много ми се иска да вярвам в смисъла от всичко това. Защото точно в тези моменти май отсях истинските хора в живота си – тези, които не само че не започнаха да ме гледат лошо и с презрение, не само, че не промениха отношението си към мен, но и истински и безрезервно ме подкрепиха и ми дадоха рамо, на което да плача. Преди всичко са родителите ми, без които днес, след всичко това нямаше да съм жива, съвсем буквално. Приятелката ми К. – която ми беше опора в Италия, когато в онази сутрин се сринах... а и не само тогава. Другата ми приятелка К. – която винаги е насреща да ме изслуша и разбере, дори и от разстояние и дори когато самата си има достатъчно собствени проблеми. Поклон до земята на шефа ми Х. – един от най-свестните хора, които познавам и който прояви разбиране, каквото и в най-смелите си мечти не бях очаквала. Възхищение и от другия ми шеф К. – който не просто ме поздрави след дългото отсъствие от офиса, но и се усмихна и подаде ръка. Огромна благодарност и към колежката ми Д. – макар и родом от мистичния „Туин Пийкс”, населяван изключително от луди, тя май се оказа единствената в офиса (освен Н.), която не промени отношението си към мен след всичко случило се. Кой знае дали не защото и аз самата съм луда, без да съм родом от там.
Някой ден може би ще събера смелост да разкажа публично за всичко преживяно през последните месеци – най-голямото препятствие през живота ми досега (и занапред, надявам се). Засега се опитвам да съградя отново изгорелите мостове в живота си – дори тези със съмнителна стойност и към хора с ограничен светоглед, дори към хората, които едва ли го заслужават и които бяха с мен само в „избрани” моменти. Не ги обвинявам и не ги съдя – те си имат своите разбирания и не са виновни за тях.
За едното от тези тъй наречени заболявания казват, че всъщност е лечение – лечението, чрез което човек се възстановява от стрес и шок. Че чрез него човек се вглежда навътре в себе си и преоценява проблемните зони в живота си. Дотук се научих да не обвинявям другите и да търся силите в себе си. Не знам още колко тревожни нощи и сутрини ми предстоят преди да се науча да бъда равна ливада и, примерно, да не рева в тоалетната след като колежката ме е погледнала лошо или не ме е поздравила. Нали уж всяко зло е за добро. Пътят е труден, но дано най-трудното е минало. И дано по този път срещам повече хора като тези, към които не ми се налага да градя изгорели мостове – просто защото те не са изгорели.

No comments: