04 October 2014

Сицилиански дневници

Benvenuti in Sicilia!
„Когато усетиш, че нищо не работи както трябва – значи си вече в Сицилия“ – ни беше написала една приятелка на лист с упътвания за сицилианското ни пътешествие. Оказва се права: на летището в Катания си чакаме багажа над 40 минути, накрая той пристига на лентата, на която свети „Палермо“(?); при обратния полет чек-ин-а започва късно и е ужасно муден, така че минаваме скенера доста след началния час на бординга... хората нямат време дори за тоалетна, а аз хуквам да купувам вино и скачам на борда 20 минути след обявения полет; подготвена съм за нулевия английски на италианците (не ми е за първи път да се сблъсквам с него), но отделно от това, когато те упътват за нещо, трябва да попиташ поне трима, докато стигнеш до верния отговор; на автогарата автобусът за Етна е обявен за 8 и 9 сектор, но тръгва от 5-ти... Сицилианците просто са над тези неща!
Какво друго са сицилианците? Според същата тази приятелка оригиналните сицилианци са руси и синеоки. През цялото време не виждам нито един такъв. Голяма част от тях ми приличат на циганета, малко повече от нас, българите. Още по-емоционални от северните италианци, още по-жестикулиращи, още по-шумни... С интонация, която ме стряска, защото си мисля, че се карат, а те си казват Грацие и Прего. Провикват се в автобуса от единия до другия край. И тийнейджърите им са още по-шумни (вече няма да мрънкам от нашите!). Шофирането им е огледало на темперамента им: рязко, безцеремонно, дори хаотично. Като прибавим към това и тесните улички и пространства резултатът е, че колите масово са с очукани ръбове и врати. И като казвам масово, това означава примерно 3-4 коли на 10.

Морето
Въпреки подготвителното ровичкане по сайтове до последно не съм наясно дали в Катания ще заварим пясъчен плаж или каменен. Оказва се второто (басейнът е идеален, но аз съм отишла на море, не на басейн, нали). Решавам, че ще наблегна на предимствата: няма пясък, който да се лепи по всичко, водата е неестествено чиста. И доста топла. На плуващите липсата на пясък не им пречи. Аз не мога да плувам и не се престрашавам да се пусна от перилото на „мостика“, но и така си намирам благи пози: сядам на предпоследното стъпало, заливано от водата, или се опвам по гръб на повърхността, пак без да се пускам. Линет ме снима, по-късно ме оприличават на удавник :D В първите дни морето е и много тихо. В последните има вълни. Всъщност за плаж не остава много време: почивката се оказва повече опознавателен туризъм, отколкото плажен мързел, опитваме се да балансираме двете... Едно е сигурно: постигаме програма максимум.

Хотелът
... всъщност не в Катания, а в Ачитреца. Катания е голяма може би колкото Варна горе-долу (315 хил. жители), а почти сраснати с нея са три градчета/селца, възникнали като рибарски селища: Ачиреале, Ачитреца и Ачикастело. От Катания на 30-ина минути има автобус до Ачитреца, пътува се между 45 минути и малко над час до последната спирка в Ачитреца според задръстванията. От последната спирка имаме 20-25 минути пеша до хотела. Хотелът е на първа линия, а стаята ни гледа към морето през прекрасен парк, озеленен с палми и тропически растения. Оказваме се част от голяма група, с преобладаващо възрастни хора. В съседната стая има отбор баби, който плющи белот до късно вечерта. Стаите имат чудни широки тераси, а преградите между тях са наполовина, и така сме си почти заедно с „покерджийките“. Обаче са готини. Един ден на плажа на „мостика“ си правим компания с две лели – едната като мен я е страх да се пусне от перилото, другата си плува и й подвиква, „Ела де, няма страшно – камъче по камъче...“ „А, да, камъче по камъче... и ще ми турят камъчето...“

Малта
Ако броим вечерта на пристигането в Катания за ден 1, то ден 2 минава в информационна среща с двата ни гида (приятни и готини мацки, доста информирани, без да са досадни или скучни), плаж и релакс. За ден 3 имаме резервиран полет за Валета, Малта, сравнително изгодни билети с Air Malta в рамките на един ден. Супер готино е ей така да си вземаш дамската чанта, да се метнеш сутринта на самолета, а привечер да се върнеш! Много обичам да летя, но висенето по летищата ми идва малко досадно, а когато има забавяния – и изнервящо. И все пак: давам си сметка, че за три дни ми се събират три полета. Човекът е човек, когато е птица. Понякога животът се измерва с броя на моментите, в които колесникът се отлепя от земята под краката му.
Полетът е малко преди 8 сутринта и когато алармата ми тиририка малко след 4 (всред нощ), не ми изглежда толкова чудесно. Ставам първа (както всичките сутрини), изкушавам се да събудя другите с „Дóбро ютро, пиянице“, която случайно имам на телефона, но некак си сърце не ми дава да им го причиня...
Истината е, че дори придвижването ни до летището в Катания в този ранен час е едно малко приключение. Предния ден се опитваме да обясним на рецепциониста, че на другата сутрин ще имаме нужда от такси в 5, той започва да ръкомаха и да обяснява нещо на калпав английски, от което разбираме, че трябва да напомним на рецепцията по-късно. Привечер колежката му се оказва доста по-вредна и почти не ръкомаха. Обяснявам, че имаме полет. “Are you leaving?!” – на лицето й се изписва искрено съжаление. „Nononono!! Just a trip to Malta, coming back in the evening!”
Като се има предвид точността на италианците (казах ли, че те са над тези неща?) имаме сериозни опасения дали ще стигнем навреме до летището, но на следващата сутрин точно в 5 на рецепцията ни чака Джузепе – ухилен и енергичен. Почти не знае английски, но през целия път се опитва да води разговор – с възклицания и емоционално като типичен италианец. Трудна работа е разговорът. „Знам едно изречение на италиански – кога да го кажа?“ – разсъждава Кала. Към края на пътуването Джузепе ни пита дали сме топмодели, с което окончателно ни събужда – от смях. На летището той слиза и подава на всяка една от нас ръка на слизане: „Топмодел уно, топмодел дуе, топмодел тре!“ Италианска му работа.
По предварителните ни прочвания във Валета има много забележителности за гледане, но времето ни е силно ограничено, тъй като обратният полет е в 15:20. От летището вземаме автобус с билет за 1.50 евро, който служи за цялата градска мрежа за целия ден (!). Уцелваме обаче някакъв заобиколен маршрут и ни отнема над час и половина, докато след истинска панорамна обиколка на града стигаме до старата част на Валета.
Нарекох Малта Европейски Тунис. Европейска страна с пикантно арабско влияние, което личи в архитектурата, хората (не успявам да си изградя добра представа за местните, но май приличат на нас), езика, който ми звучи като смесица от италиански и турски (поне с английския няма проблем там)... Имат специфична писменост, базирана на латиницата. Валета е приказна, но по пътя от летището до там минаваме през депресиращо пуст пейзаж с редки полуразрушено сгради и почти никаква растителност. Влезеш ли в града обаче се замайваш от красивите заливи, пълни с яхти и лодки, къпещи се в морето хора в центъра на града...
Старата част е музей на открито. Основна улица с богата архитектура, странични живописни улички... Стигаме до Сейнт Джон – катедралата, която ни е основна цел. Разкошът и безподобната пищност вътре те удрят по главата, по мраморния под пък са изписани мистични текстове и черепи, тамплиерите не са се шегували... Чувствам се като в роман, а на излизане си купувам сребърен малтийски кръст.

Остава малко време да влезем в някое и друго магазинче за сувенири и да седнем да хапнем някъде набързо. Сядаме в ресторантче насред една от уличките, поръчваме храна и докато я чакаме, отскачам да погледна магазинчето за обувки отсреща. Излизам със светлосини сандали точно моят тип (на тънък ток с тънки каишки), естествена кожа (!), номер 36 и половина (!), за 5 евро, СЛОВОМ: ПЕТ ЕВРО... Като цяло в Малта като че ли е по-евтино отколкото в Италия.

Таормина
Отиваме в градчето самостоятелно, извън организираната група, с идеята оттам да се качим до Етна, каквато е обичайната практика, а после да разгледаме и  самата Таормина. Пристигаме някъде към 11 и след като обикаляме няколко туристически бюра разбираме, че всички качвания до Етна тръгват към 8.30 сутринта, а точно този ден следобедно няма. В крайна сметка се оказва, че италианецът, който ни дава най-полезното упътване, е жена на средна възраст (в едно от бюрата), която говори много добър английски с тежък немски акцент (!). Тя подхваща разговор, обясняваме, че ни е невъзможно да дойдем в Таормина толкова рано сутринта от Катания, а тя учудено пита, „Ама защо не вземете автобус директно от Катания?“ Защото никой не ни е казал, че има такъв...
Оттам нататък разглеждаме Таормина спокойно и аз се влюбвам в мястото: високо в планината,  тесни приказно красиви улички, балкони с много цветя, разкошни малки заведения, в едно от които сядаме да хапнем...


Сиракуза
Много история, много храмове – Аполон, Санта Лучия, изобщо – много Италия, но и Гърция: древните гърци най-напред са заселили малкия остров Ортиджа (1 кв.км.), който днес се свързва с останалата част от Сиракуза чрез два моста. Влизаме в храма на Санта Лучия – рядък случай, в който християните са надградили езически храм, вместо да го унищожат, влизаме в интерактивния музей на Архимед, разхождаме се из поредните красиви улички, и когато най-накрая сядаме да пийнем по нещо и да починем, установявам, че циферблатът на ръчния ми часовник е паднал някъде. „Е няма как – ще се връщаш тук!“ – смеят ми се.

В малкото улично заведение поръчвам чаша произволно избрано червено вино и то се оказва вълшебно! Влизам вътре да търся сервитьорката да ми покаже пак бутилката да снимам етикета – сортът е Nero d’Avola, за който впоследствие (когато автобусът минава покрай Авола) научаваме, че е прословут.

Ното
Казват, че в Ното няма нито една сграда, която не е барокова. Самото градче е под защитата на ЮНЕСКО, както и най-красивите барокови балкони, които ни обещават да видим тук. Кала се влюби в Ното, но аз го почувствах студено и чуждо, като декор на филм, като град-паметник, който е замръзнал във време преди няколко века. Освен това ми липсват цветята на Таормина. Усещането за студ (въпреки жегата) може би идва и от манастирите, за които ни разказват. Принадлежали са на всички монашески ордени, сградите са запазени. Втрещява ме злокобната  някогашна традиция богатството да се наследява от първородния син или дъщеря, а следващите да отиват в армията (момчетата) или в манастир (момичетата). За момичетата това си е било чист затвор – пристъпяйки прага на манастира, те скъсвали изцяло с външния свят и го наблюдавали единствено през зарешетени прозорци, които все още чернеят зловещо.
Стигаме и до обещаните красиви балкони, които принадлежат на Palazzo Nicolaci. Сградата е била собственост на богатото семейство Николачи от руски произход. След като корабокруширали наблизо, те постепенно се съвзели и преуспели с търговия с риба тон. Другите нямат желание да влязат в сградата, но аз не мога да устоя. Време за сиеста е и може би затова вътре няма почти никой, така че се разхождам спокойно из стаите... дори излизам на един от прословутите балкони, който е отворен. Парапетите им имат специфична извита форма, която наричат "goose breast" и е съобразена с роклите на дамите.

Етна
Последният ни пълен ден в Сицилия и поредният, в който ставаме рано сутринта. Толкова ми се спи, че всичко – от миенето на зъби и душа, през 20-те минути до автобусната спирка в Ачитреца, 45-минутното пътуване до автогарата в Катания, до уточняването на спирката за Етна – ми е като на сън, душата ми спи. Сядаме да пием кафе и да закусим докато дойде автобусът. За първи път решавам да се прежаля и да си взема класическо италианско кафе вместо капучино: ужасно късо – 1, 2 глътки макс, и силно. Като казвам силно имам предвид, че 10 минути по-късно вече съм чисто нов човек, свеж и буден! Това кафе може да вдигне и мъртвец. В Италия дори в най-мизерното кафененце кафето е по-хубаво от най-доброто, което съм пила в България, точка.
Отиваме на 8/9 сектор на автогарата, където автобусът още не е пристигнал. След малко идва, но няма никаква табела. Питаме шофьора – мургав, с рязък перчем, нетипично мълчалив за италианец. Усмихва се загадъчно, пали цигара и махва с ръка да го последваме. Води ни на сектор 5. Нерде 8/9, нерде 5... Това вече е нашият рейс, и той трябва да тръгне в 8:15, но 5 минути по-рано шофьорът тепърва започва да продава билетите, а пред нас има цяла група немски туристи. Питам младежа германец пред мен дали автобусът е за Етна (зер, с тези италианци никога не знаеш, ТЕ СА НАД НЕЩАТА!), той тутакси включва на английски, а аз въздъхвам с облекчение, че най-после мога да разменя с някого 3 изречения нормално! Шофьорът прилича на smooth operator, билетите се продават повече от 20 минути сред ръкомахане, викане, кимане, обяснения, andata e ritorno, 6.60 евро, и те така!
Кафето може да е силно, но не ми пречи да проспя почти целия път, час и малко. На слизане установявам, че шофьорът поназнайвал английски, язък за целия зор и андатите и риторните! Казва ни, че обратно ще тръгнем в 15:30. Питам със същия автобус ли, той натъртва – йеееес, йеееес, сейм бус, сейм плейс, сейм  драйвър!
Казали са ни, че Етна има микроклимат и там никога не се знае предварително какво е времето. Нашето се случва напълно ясно, слънчево и тихо. От една страна имам натрапчиво усещане за Алеко – асфалтирани пиаци, автобуси, туристи, дървени къщички със сувенири (едни и същи навсякъде, кич върху кич), лифт, закусвални, пица, кафе... Същевременно обаче нагоре виждаш само сивочерна пустош – буци изсъхнала лава, която на утъпканите места се е превърнала във фина прах и пепел... Лифтът се оказва скъп и решаваме да го пропуснем, още повече, че явно по-нагоре няма да видим нещо по-различно. Времето е толкова лъчезарно, че някак не ти се вярва, че изобщо е възможно да съществуват подземните стихии, за които свидетелстват сивите буци. Мисля си, че вероятно в периоди на вулканична  активност не допускат туристи в района, но по-късно разбирам, че това изобщо не е така от пътеписа и снимките на Васко Богданов, правени само няколко месеца по-рано.
Обикаляме първо нагоре, където ни налитат прословутите калинки, после надолу, към двата по-малки кратера, наречени Silvestri, където изсъхналата лава е по-червеникава. Въпреки тихото време явно се носи във въздуха невидим прах, защото обективът ми започва да отказва. По пътя обратно снимам от автобуса къща, полузатрупана от лавата...


Не знам какво да кажа в заключение освен да не закачате италианците за нищо по време на сиестата – това свещено време между 2 и 4 следобед, когато те не работят, магазините не работят, дори басейнът не работи, накрая си мислиш, че сигурно в сиестата и вулканът и Господ също не работят.