30 December 2013

Дебит, кредит и крайно салдо


Изстрада ми се страдалото напоследък и съм на йота от момента, в който окончателно ще се предам и ще вдигна ръце. Главна героиня в нискобюджетна инди романтична драма на плах и неуверен режисьор. Онова древнокитайско проклятие „Да живееш в интересни времена дано!“ сигурно има и вариант „Да живееш във времена на еманципация дано!“. Добре, разбирам: в продължение на векове ролите на двата пола са били кристално ясни: мъжете осигуряват прехраната и сигурността на жените и децата, жените се грижат за децата и пазят огъня да не угасне. И, да, от някакви си няколко десетилетия в белите страни жените носят панталони, работят „мъжки“ професии, решават сами дали да забременеят и преди всичко – немалка част от тях се издържат сами. Докато мъжете наблюдават всичко това объркано, стъпват в плаващи пясъци, търсят си мястото и си задават екзистенциални въпроси. И което е най-лошото – не знаят какво искат от тях. А което е още по-лошо от най-лошото – и жените не знаят какво искат от мъжете.

А аз по принцип не знам какво искам – винаги съм си го признавала. Признавам си също, че от мен шофьор не става, а също и че пространственото ми мислене и чувство за ориентация е тлъста нула. Знам, че на класическия мачо мога само да се изсмея, както и на стероидно-мускулестия юнак. Знам, че бягам през глава от самоуверения Кой-Съм-Аз, който знае и може всичко и морето му е до колене. Знам, че имам какво да правя с мъже, които могат да мислят, да чувстват и да плачат – когато има нужда и е по-добре да се плаче, отколкото да се крещи и да се избиват комплекси. Мога да съм силно рамо, на което да плачат, но разчитам и те да бъдат такова за мен, и да стоят зад думите си. И не, няма нищо лошо в това да ги е страх, но да са достатъчно силни да се изправят срещу страховете си поне колкото имам силите да се изправям и аз.

Дами, сами си го направихме – не точно вие, които го четете, а някои наши (пра)баби. Не знам дали вас ви устройва, но мен не съвсем - никога не съм имала убеждения на феминистка, нито пък искам да съм мъж, но се чувствам вкарана в подобна роля и се поуморих от нея, доста. Все си мисля, че би трябвало да има някакъв поне приблизителен баланс, а везните постоянно се чупят.

Простете за мелодрамата, пожелавам ви вълшебно посрещане на новата година и дано си равните баланса, ако от това имате нужда. Най-вече бъдете здрави и се пазете.

21 June 2013

Варшава: другите липи


И после в немския имало струпване на съгласни! Имам чувството, че в полския на една гласна се падат по шест съгласни, половината от които „пш”.
Освен това на партито в театъра имаме французин, който като всички французи говори невъзможен английски, в пъти по-лош от моя френски.
Имаме полската Едит Пиаф, която стръмно нажежава драматизма си на оперетна актриса (каквато може и в действителност да е). Стряскам се до подскок при всяко нейно тръсване на косата, което на третото парче замита прическата на Бетовен в ъгъла да се срамува. Много гняв е натрупала тази жена – така се кара от сцената, че сенната ми хрема се самозабравя, освен това огладнявам.
Истината е, че музикантите започват добре – със „Санта Лучия”, някъде там прозвучава и малко Бизе. Ок, защо просто някой не посвири малко Шопен и толкоз, не преставам да се чудя, докато истерията по сцената стремително се разгръща. Или поне като са подкарали в тая стилистика, да стъкмят един кан-кан. Едит Пиаф като че ли чува мислите ми и след патетичното размятане на коси и старите градски захваща „Life Is a Cabaret”.
Освен полската Едит Пиаф имаме и младия полски Видин Даскалов, той пък с прическа а ла Боби Михайлов, обаче истинска. Видин Даскалов поне има приятен глас, иначе се преоблича по-често от Едит Пиаф. Минава ми през ума, че ако заформят и дует, ще ме терминират. Дуетът не се разминава, но става, не е толкова страшно.
Въпреки че съм предупредена, в нощта след това преживявам истински шок. Събуждам се, небето вече е светло, стряскам се да не закъснея и поглеждам часа – 3:18?!? Единия телефон, другия телефон, ръчния часовник... всичките показват между 3:15 и 3:20! В 6 сутринта слънцето вече пече като на обяд. Магазините също отварят в 6...
С изключение на комарите поляците са ама много любезни и дружелюбни, успокояващо светли. Явно така ни тръгва още на излизане от летището, когато скокваме в първото възможно такси и след няколко разменени между нас си фрази на нашия си език, шофьорът изтърсва на перфектен български, «Само да ви кажа да имате предвид, че знам български и разбирам какво говорите...» Оказва се, че е бил женен за българка.
И преди да разбера, че Полша заема едно от челните места в Европа по ниска престъпност вече се чувствам неочаквано и за самата мен спокойна. Оперирана съм от всякакво чувство за ориентация, но няколко часа се разхождам сама из града и се справям прилично. Нямам грам притеснение, въпреки че вече е след 10 вечерта, а минавам през почти безлюден район в периферията на парк. Преценявам, че би трябвало да съм близо до хотела, но все пак поглеждам картата да проверя. Тутакси минаващо наоколо момиче спира, пита къде искам да стигна и започва да ми обяснява?! След малко виждам светещия надпис на хотела и тогава някакъв чужденец (не българин и не поляк) ме спира да ме пита как да стигне до стария град. Казвам му, току-що съм минала оттам. «Значи правилно си мислех!» - усмихва се и продължава, а аз се чудя как можа да уцели да пита за посока най-загубения човек на света.

И, да, току-що съм минала през стария град – след неколкочасова разходка съм се върнала на малкото затворено площадче, в което се бях влюбила от пръв поглед. Нямаше да съм аз, ако не седна да вечерям точно на това място. Няколкото заведения са пълни, накрая намирам място. Кухнята не е местна, но съм толкова изтощена, че нямам почти никакви претенции. Капричоза, която вероятно няма нищо общо с оригиналната рецепта, но ми е достатъчно, че има артишок и лук. От пълното щастие ме дели единствено възможността да си вдигна уморените крака и да ги заровя в кашпата с мушкато до масата. Наоколо ароматът на липите е увиснал на тежки медени пелени, които мариноват сливиците и засядат между зъбите.

13 May 2013

Спешно причастие


Снимка: БГНЕС
Не съм от хард феновете на Depeche Mode, но в атмосферата, която създават, има нещо космическо. До 2006 не бях харесвала никога Enjoy The Silence – тогава обаче, пак на този почти крайградски стадион нещо се преобърна. И сега беше така -  всичко се разлюлява хипнотично и пречистващо, и когато пееш All I ever wanted, all I ever needed is here in my arms”- това не е просто стих, а заклинание.
Не знам дали бях попаднала в грешната част от стадиона (някъде към средата на терена), но усещането май беше различно от предишния път, през 2006 – тогава въздухът беше нажежен до синьо, а сега лежеше вглъбен. Изпитвам ужас от бурни масовки, но този път не разбирах хората наоколо – бях заобиколена от интровертни побити камъни. Вярно, че всеки има собствен израз на емоциите си, но как е възможно да стоиш като вкопан дори на Just Can’t Get Enough?! Исках да тръгна и да ги разтърсвам един по един, да ги накарам да пляскат докато раменете им се откачат и дланите им изтръпнат и спрат да ги усещат, да скачат докато петите им запулсират и небето се обърне под краката им, да пеят докато гласните им струни се оплетат в английски ластик, да плачат докато извикат пак спрелия дъжд... защото как иначе разбират, че са ЖИВИ?!

12 May 2013

Dream On


Допреди няколко години бях редовен член на една от изборните комисии в квартала в продължение на много години. Ясно е, че е доста изморително, ясно е, че не е за парите, които са смешни. По-скоро за социопат като мен комуникацията с толкова хора за един ден е нещо като микро приключение, почти предизвикателство и много „удобна позиция” за наблюдение. Защото понякога ми е изключително интересно да наблюдавам хората, áко и темерутщината ми.
Още един фактор в решението ми да участвам в комисия бяха част от „колегите” – много пъти сме работили заедно с бившата ми класна, с която е винаги забавно и интересно. При това ползата беше взаимна, защото тя – като преподавател по литература – винаги се изприщваше от числата и попълването на протоколите с резултатите, които пък за мен далеч не бяха голяма драма.
Какво се случи после ли? Ами умората надделя. Просто почивката ми стана прекалено ценна, за да жертвам част от нея за избори.

Първите избори, на които участвах, бяха онези през април 1997, а те не бяха просто избори. С толкова надежда и мечти влязохме в тях и, колкото и да е наивно – докато брояхме бюлетините в края на деня се чувствах почти част от историята, едно възелче молекули в организма й.

И пак колкото и да е наивно – днес продължавам детински да недоумявам как е възможна цялата помия наоколо, как е възможно да виреят толкова много престъпни съзнания, с толкова мъртви съвести. И дали тези съвести са мъртвородени или са умрели някъде по пътя.