Спешно причастие
Снимка: БГНЕС
Не съм от хард феновете на Depeche Mode, но в атмосферата, която
създават, има нещо космическо. До 2006 не бях харесвала никога Enjoy The Silence – тогава
обаче, пак на този почти крайградски стадион нещо се преобърна. И сега беше
така - всичко се разлюлява хипнотично и
пречистващо, и когато пееш “All I ever wanted, all I ever needed is here in my arms”- това не е просто стих, а
заклинание.
Не знам дали бях попаднала в грешната част от стадиона
(някъде към средата на терена), но усещането май беше различно от предишния
път, през 2006 – тогава въздухът беше нажежен до синьо, а сега лежеше вглъбен. Изпитвам
ужас от бурни масовки, но този път не разбирах хората наоколо – бях заобиколена
от интровертни побити камъни. Вярно, че всеки има собствен израз на емоциите
си, но как е възможно да стоиш като вкопан дори на Just Can’t Get Enough?! Исках да тръгна и да ги разтърсвам един
по един, да ги накарам да пляскат докато раменете им се откачат и дланите им
изтръпнат и спрат да ги усещат, да скачат докато петите им запулсират и небето
се обърне под краката им, да пеят докато гласните им струни се оплетат в английски ластик, да плачат докато извикат пак спрелия дъжд... защото как иначе разбират,
че са ЖИВИ?!
Comments