21 March 2011

Social Engineering

Ако кажа, че предпочитам лъжата пред истината, сигурно ще прозвучи грубо, но в някакъв смисъл е така: с две ръце съм за това, което наричам „социално лицемерие”. Хората сравнително рядко казват на другите едно към едно това, което действително мислят за тях, и слава Богу – в противен случай щяха да хвърчат толкова много „мразя те”, „дразниш ме”, „егоист си”, че щяхме да си издерем очите на десетата минута.

От моя гледна точка от директната откровеност – когато тя носи негативен заряд – няма полза. Ако кажеш на някого, че е егоист, той няма да стане повече филантроп от това. Но най-вероятно ще те намрази. За мен лично конфронтацията е пагубна, защото ме мята в отвратително състояние, дори като физическо усещане: сякаш главата ми е в менгеме, пълен блокаж и неспособност за каквато и да било адекватна реакция. Могат да ме ритат и плюят на воля – нямам чадър, който да извадя и разпъна. В този смисъл представлявам идеалната жертва – попадам някъде към върха на скалата по уязвимост. Точно по тази причина избягвам конфронтациите и такива са ми се случвали в единични случаи. И сигурно затова са ми казвали, „ти си най-толерантния човек, когото познавам”.

Тази „дипломатичност” обаче понякога е уморителна. Някога в училище имахме едни тетрадки, наречени „мисленик” – в него всеки вписваше мнението си за съучениците си. Всеки обаче пишеше някакви клишета според групичките, компаниите... В края на една учебна година ми хрумна да напиша истинското си мнение за всички в собствения си „мисленик”, само че анонимно, с различен почерк – можех да си променям почерка до неузнаваемост. Беше малко като „след мен и потоп” – знаех, че дори да ме разконспирират, следващата учебна година ще бъда в друго училище. И го направих.

В следващите няколко седмици – последните от учебната година – класът вреше и кипеше. Разпънаха ме на кръст с въпроса кой е написал всичко това, на който неизменно отговарях, „не е от нашия клас”. Имаше доволни, имаше и бесни, но всички твърдяха, че този тайнствен човек „много добре ни познава”. А аз истински се забавлявах отстрани. Доколкото си спомням, така и никой не разбра кой е написал скандалните неща.

Ако онези тетрадки бяха някаква суперпримитивна форма на фейсбук, то моята ‘авантюра’ си беше фейк профил par excellence. Наречете го лъжа, малодушие – ез ю лайк.

09 March 2011

Булевардна психология

Чаках автобус на булеварда заедно с още 68 човека, когато се приближи едно момче с наръч флайъри. Подаде един на момичето некст ту ми – тийнейджърка с руси вафли на главата, а мен ме подмина. „Хм, явно нещо за сладки момиченца, не като мен” – мина ми през ума. След малко момчето подаде флайър и на жена в пенсионна възраст и тогава видях, че рекламата беше на езикова школа по английски. „А може би нямам вид на човек, който има нужда от уроци по английски”.

Въпреки че не бяха сериозни (особено второто), си дадох сметка, че и двете „предположения” бяха нелепи, неверни, изкривени когниции, макар и противопосочни по значение. Убедена съм, че по подобни начини, най-често незабележимо, хората масово залитат към някоя от двете крайности.

Не го правете.

07 March 2011

Quo Vadis


Вече си мислех, че съм претръпнала, но поредната изцепка на Супермен пак ме изправи на нокти: млад български учен, със съществено откритие в биотехнологиите, стипендиант в Холандия, подхвърлил дума за финансирането на науката у нас пред Супермен, при което последният го попитал, „В Холандия има ли магистрали?” Младежът потвърдил, а Супермен отсякъл, „Като ги направим тук, тогава ще има пари за наука.”

Единственото, което прави това правителство, е да строи магистрали (друга тема е как). И при всяко споменаване на тази дума през ума ми минава въпросът – а кой ли ще пътува по тях...

Тези дни – изненада! – образователното министерство скокна да прави героични реформи в учебните системи. Зер, европейски пари има да се усвояват. Не съм вътре в материята, но някак си мисля, че или нищо няма да направят, или свършеното ще е едно голямо осиране, което съвсем ще прати децата в... и аз не знам къде.

Нямам близки с деца ученици и не знам какво се случва с това поколение. Честно казано, малко ме е и страх да разбера: представата ми е някъде между крайностите на спечелени награди на олимпиади от една страна, и немислими издевателства в училищните стаи от друга. Не знам и в какво се е превърнала моята гимназия – допреди петнайсетина години там поне се случваше нещо различно от ставащото в повечето училища - учителят по философия по презумпция не пишеше двойки, защото „всеки има право да бъде глупак и аз няма да го нарушавам”, историчката ни оставяше да ползваме учебниците на контролните, защото „искам да видя как мислите, не ми трябва да наизустявате дати”, писмените работи по литература бяха по-скоро есета и някак винаги имах какво да кажа по темите...

Могат ли децата днес да мислят? Твърди се, че не. Вече започвам да се замислям за параноичните конспиративни теории, че заебаването на образователната система у нас изобщо не е случайно, че идеята за целенасочено създаване на манипулируем калпав човешки материал може и да има нещо общо с истината.

И все пак не вярвам в песимистичните сценарии – шесто чувство, не друго.

Според Керуак „Истинските архитекти на промяната са поетите, артистите, художниците, а не политиците законодатели, които само потвърждават промяната, след като вече се е извършила. Изкуството оказва огромно влияние върху нагласите ни за живот и посоката на възприятията ни.” Супермен бил зачестил с посещенията на театрални постановки напоследък, от което ползата според мен си е нулева. Акъл море – глава шамандура.

Трябва да строим магистрали.