23 June 2017

It’s a dirty job. And no one’s gotta do it


През 1992-1993, когато се развива действието в „Аз още броя дните“, бях в последната си година в гимназията, и по това време (че и до доста по-късно всъщност) не просто не се интересувах от политика, а се отнасях към всичко, свързано с политиката, с някакво наивно-младежко високомерно пренебрежение. Дори когато става дума за чудовищна война, разиграваща се у съседите.
Днес чета книгата на Георги Бърдаров и ме е срам от тогавашното ми лекомислено безразличие. Не че съм можела да направя нещо, не че изобщо някой от нас, редовите граждани, е можел да направи. И все пак. Нечовешко е човек да си затваря очите дори за секунда за станалото в Сараево по това време.
Помня, че Бърдаров беше избрал датата на официалното представяне на книгата съвсем целенасочено: 19 май – това е и ключовата дата в книгата, връхната точка. Сега, година по-късно все още си спомням и самото представяне: виждах за първи път Бърдаров, още повече и на живо, и цялата бях пропита от емоцията и напрежението, с които той говореше, бързо, задъхано, почти застъпвайки думите си една с друга. „Перото“ беше цяло наелектризирано, това е думата. Сигурна съм, че няма човек от присъствалите там, който да не е усетил изгарящата болка, която пламтеше у него говорейки за обсадата на Сараево, да не е помирисал кръвта, която капеше от сърцето му.
Форматът на романа е такъв, че авторът присъства в него и като герой – което си е исторически напълно достоверно. И когато читателят става свидетел на нечовешката болка, която той е изпитал в Сараево, докосвайки се до драмата от 1992-1993, започва да недоумява как изобщо са понесли толкова болка непосредствените участници в събитията – тези, в чиито уши са отеквали падащите снаряди, които са носели на ръце (полу)мъртви тела на близки или непознати съграждани, които са надигали чаша след чаша сливовица в опит да притъпят същата тази болка. „Болка“ е думата на тази книга, няма как да се избегне, когато се пише за нея. Човек трябва да е готов за нея, когато посегне към книгата, да подбере точния момент. Затова и аз изчаках цяла година, докато я хвана.
Най-куриозната теза за мен в книгата е тази за войната като опиат. За това, че напълно нормални хора, емпатични и състрадателни, изведнъж се превръщат в безчувствени машини за убиване. И са не просто безчувствени, а изпитват постоянно нарастваща нужда да вдигат дозата на наркотика убийство. Ето това е нещо, което умът ми отказва да смели.
Романът е наистина много оголен, много наситен със сцени на жестокости и смърт, но когато са поднесени от чувствителното сърце на Бърдаров, те няма как да бъдат самоцелни. А самоцелта е нещо, което винаги ме е отблъсквало, независимо дали става дума за смърт и жестокости, голота, или друго провокативно средство. Освен оголен текстът е и много концентриран – имам навика да си отбелязвам по-силни пасажи, когато чета, но в случая беше почти невъзможно да се отдели някаква част, просто защото всичко е силно, интензивно по балкански. И понеже нечовешки тежките емоции и силните изразни средства на стигат, точно когато човек си мисли, че вече всичко е ясно, идва и финалът – като удар с парен чук.
Ще завърша с началото – косвеното ми запознанство с Бърдаров. Може би както за повечето от вас то се случи чрез разказа му „Петата ракия“. Продължавам да твърдя, че това е един от най-силните разкази – даже най-силния – който съм чела. И с риск да хвърля сянка върху класиците, съвсем отговорно поставям Бърдаров редом с любимите ми Елин Пелин и Йовков.


28 March 2017

Politics for Dummies

Снимка: veliko.info

Моите бързи и простички пет стотинки по темата за „дясното“ раз(единение).

Първо, каквото и решение да бяха взели „Да, България“ и Нова република, все щеше има недоволни. Дали пък не трябваше да направят национален референдум преди да вземат решение.

Второ, преди се мрънкаше, че няма избор, а сега – че изборът е прекалено труден. Това ми е малко да стоиш пред витрината със сирена в БИЛА и да псуваш, че не можеш да избереш кое сирене да купиш. Какво излиза – по-добре да си бяхме седели в соца, където изборът е ясен и единствен.

Трето, едните десни щели да крадат проценти на другите десни. Нима няма предостатъчно други проценти за „крадене“? Негласуващите? Гласуващите за останалите партии – псевдодесните ГЕРБ, например?

Четвърто, „ами ето – и двете останаха извън парламента, а иначе…“ Да, ама продължавам да смятам, че в политиката 2 + 2 не прави 4, това не е елементарна математика. Ако „Да, България“ беше избрала коалиция с Нова република, щеше да получи и техни гласове, но щеше да загуби гласове на Зелените и ДЕОС, както и гласове на противниците на тази хипотетична коалиция, както и на онези, които в такова обединение биха припознали нов Реформаторски блок с подобен злополучен край. Не е ясно кое колко е.

Пето, не може ли някой да реши просто да започне на чисто без каквито и да било обвързаности? Кога забравихме да уважаваме правото на свободен избор на другия? Или може би никога не сме го знаели, за да можем да го забравим.

08 January 2017

Другата България в „ДА, България!“


Преди няколко години бях в командировка в Полша и едно от нещата, които ми направиха най-приятно впечатление там, беше колко любезни и вежливи са поляците. Без да изпадам в патос ще ви разкажа няколко наглед дребни случки от учредяването на „ДА, България!“ вчера, които ме накараха да се чувствам като във Варшава.
Сцена първа: на влизане всички са от любезни по-любезни – регистриращите, гардеробиерите, дори охраната (!).
Сцена втора: влизам в залата, когато вече повечето места са заети, продължават да редят седалки отзад. Аз обаче решавам да проверя все пак как е положението в предния фланг. Тук-там има празни столове, но всички са очевидно запазени. Една жена обаче настоятелно ме приканва да седна на мястото пред нея… сядам, но след малко идва друга, която се оказва, че е запазила и това място, освен съседното. Казва ми го спокойно, аз се извинявам и ставам. Ако си мислите, че всички наоколо са ме гледали накриво и са се пресегнали още по-настоятелно да пазят съседните си седалки – грешите. Защото тутакси няколко гласа се обаждат да ми предложат място, единият от които с „Ето тук между двамата джентълмени (!) е свободно…“ Така между „двамата джентълмени“ се оказвам на трети ред фронтално срещу трибуната, което пък ми дава възможност да направя и прилични снимки по-късно.
Сцена трета: на почивката в тоалетната. Докато си мия ръцете ставам свидетел на разговор между две жени, по-младата от които истински разкаяно се извинява на по-възрастната, че е заела инвалидната кабина (без да обърне внимание), която е трябвало по право да ползва по-възрастната, явно човек със затруднения. По-възрастната отвръща, „Моля Ви,  не се притеснявайте, благодаря Ви, че се извинихте!“
Сцена четвърта: имаме 30 минути кафе пауза, първата от сутринта, часът е 14:15, аз съм прегладняла, защото от сутринта  съм само на чаша вода. Явно голяма част от 1200-те учредители са като мен, защото пред Subway (както и пред другите заведения за хранене в мола) се извива опашка. Заставам след едно момче – алтруистичен хипстър, който ми предлага да му кажа какво искам да ми купи и той да ми го донесе в залата, за да не чакам?!?
Сцена пета: преценила съм, че 30-те минути почивка ще стигнат максимум за посещение във вц-то, пиене на вода и хапване на сандвич. Веднага след това се връщам в залата, но се оказва, че събранието все още не е подновено. Тогава се обажда следващата нужда: кафе. Във фоайето на залата има няколко импровизирани кръгли бара, които предлагат кафе и вода. Смятам, че обслужват само организаторите, защото напитките явно са безплатни – забелязвам, че барманите не приемат пари. Все пак се приближавам до две жени, стоящи на единия бар, и ги питам дали напитките са само за организаторите. „Ама моля Ви се, вземете си! Само внимавайте с кафето, че е много горещо!“ (…) Приближавам се към единия барман и питам дали ще може едно кафе с мляко. „Ама разбира се, че ще може!“ – опва усмивка момчето. Мисля, че пия най-доброто кафе в живота си. И ако мислите, че хората са се юрнали на безплатните напитки – нищо подобно не се случва.
И последно. Във втората част на събранието трябва да изберем над 100 члена на единия ръководен орган. Решава се всеки да се представи за по 30 секунди. Огромната част от тези хора нямат опит с публични изказвания, не са участвали и в партии. Никой обаче (с 1-2 изключения) не злоупотребява с предоставеното му време и не се налага да му се напомня, че няма време. Затова пък успява да каже няколко простички думи за себе си, така че на мен лично (а смятам, че и на повечето учредители) определено ми стават симпатични.

Та… това беше един ден, прекаран с „поляци“ в София. На добър ни път!