23 June 2017

It’s a dirty job. And no one’s gotta do it


През 1992-1993, когато се развива действието в „Аз още броя дните“, бях в последната си година в гимназията, и по това време (че и до доста по-късно всъщност) не просто не се интересувах от политика, а се отнасях към всичко, свързано с политиката, с някакво наивно-младежко високомерно пренебрежение. Дори когато става дума за чудовищна война, разиграваща се у съседите.
Днес чета книгата на Георги Бърдаров и ме е срам от тогавашното ми лекомислено безразличие. Не че съм можела да направя нещо, не че изобщо някой от нас, редовите граждани, е можел да направи. И все пак. Нечовешко е човек да си затваря очите дори за секунда за станалото в Сараево по това време.
Помня, че Бърдаров беше избрал датата на официалното представяне на книгата съвсем целенасочено: 19 май – това е и ключовата дата в книгата, връхната точка. Сега, година по-късно все още си спомням и самото представяне: виждах за първи път Бърдаров, още повече и на живо, и цялата бях пропита от емоцията и напрежението, с които той говореше, бързо, задъхано, почти застъпвайки думите си една с друга. „Перото“ беше цяло наелектризирано, това е думата. Сигурна съм, че няма човек от присъствалите там, който да не е усетил изгарящата болка, която пламтеше у него говорейки за обсадата на Сараево, да не е помирисал кръвта, която капеше от сърцето му.
Форматът на романа е такъв, че авторът присъства в него и като герой – което си е исторически напълно достоверно. И когато читателят става свидетел на нечовешката болка, която той е изпитал в Сараево, докосвайки се до драмата от 1992-1993, започва да недоумява как изобщо са понесли толкова болка непосредствените участници в събитията – тези, в чиито уши са отеквали падащите снаряди, които са носели на ръце (полу)мъртви тела на близки или непознати съграждани, които са надигали чаша след чаша сливовица в опит да притъпят същата тази болка. „Болка“ е думата на тази книга, няма как да се избегне, когато се пише за нея. Човек трябва да е готов за нея, когато посегне към книгата, да подбере точния момент. Затова и аз изчаках цяла година, докато я хвана.
Най-куриозната теза за мен в книгата е тази за войната като опиат. За това, че напълно нормални хора, емпатични и състрадателни, изведнъж се превръщат в безчувствени машини за убиване. И са не просто безчувствени, а изпитват постоянно нарастваща нужда да вдигат дозата на наркотика убийство. Ето това е нещо, което умът ми отказва да смели.
Романът е наистина много оголен, много наситен със сцени на жестокости и смърт, но когато са поднесени от чувствителното сърце на Бърдаров, те няма как да бъдат самоцелни. А самоцелта е нещо, което винаги ме е отблъсквало, независимо дали става дума за смърт и жестокости, голота, или друго провокативно средство. Освен оголен текстът е и много концентриран – имам навика да си отбелязвам по-силни пасажи, когато чета, но в случая беше почти невъзможно да се отдели някаква част, просто защото всичко е силно, интензивно по балкански. И понеже нечовешки тежките емоции и силните изразни средства на стигат, точно когато човек си мисли, че вече всичко е ясно, идва и финалът – като удар с парен чук.
Ще завърша с началото – косвеното ми запознанство с Бърдаров. Може би както за повечето от вас то се случи чрез разказа му „Петата ракия“. Продължавам да твърдя, че това е един от най-силните разкази – даже най-силния – който съм чела. И с риск да хвърля сянка върху класиците, съвсем отговорно поставям Бърдаров редом с любимите ми Елин Пелин и Йовков.


No comments: