28 July 2014

Германската мечта

Снимка: Stefan Sauer

Че Германия ми е слабост от много години (без до днес да съм стъпвала там) знаят доста от приятелите и близките ми. Но със сигурност това, което ще напиша сега, не е повлияно от германофилството ми.
Преди няколко дни имах среща с приятелка от детските години, с която обаче след 1989 се бяхме виждали само няколко пъти в големи компании, без да имаме възможност да говорим много. Знаех, че от няколко години (малко повече от 3, както се оказа) живее в Лайпциг със семейството си и ми беше интересно как се е случило всичко и как се чувства там.
Предполагах, че са изпратили съпруга й там служебно, но се оказа друго. Тук в България тя се занимаваше с малък семеен бизнес (от един момент заедно с мъжа си), който вървял горе-долу добре.  Вездесъщата криза обаче си е казала думата и при него, така че след като парите започнали да се топят от месец на месец, двамата решили да се ориентират зад граница. Посетили няколко европейски страни в опит да направят избор – Италия, Германия, Испания, Португалия... „Италия е моята страна, разбираш ли...“ – казваше тя, „Но за туризъм и почивка, нали?“ – опитах се да продължа мисълта й и познах. „При нас ставаше дума за работа и място, на което да се установим и да живеем постоянно“. Така избрали Германия и пристигнали в Лайпциг с всички пари, които им били останали, с двете момчета на училищна възраст и без да знаят думичка немски. „Моят немски се изчерпваше с Danke и Bitte…

В Лайпциг успели да купят къща – „В определени райони могат да се купят сравнително евтино такива къщи, цените им са по-ниски заради проблеми със собствеността от времето на соца... Но искат много сериозен ремонт.“ Направили и ремонта. Отнело известно време докато прзнаят майсторската й диплома по фризьорство, която имала. След което се заела да отвори свой фризьорски салон. Тук се напрегнах – бяха ми разказвали колко тежкобюрократична е Италия, например, с безкрайно мотаене по институции, разрешителни, и седмици изгубено време. „Аз не можах да повярвам – каза тя,  - вместо да ме мотаят с инспекции и бумащини от хеи-та, пожарни и къде ли не, всичко стана страшно бързо и лесно, и когато получих един документ и попитах какво следва, ми отговориха, че това е всичко!“
Казваше, че студенината на германците е чист мит. „Нищо вярно няма в това – аз там се научих да се прегръщам с хората за поздрав, вместо ръкостискане, у нас това го няма...“ Да, били резервирани към чужденци, трудно ги приемали, но не било невъзможно, и веднъж приети, се отнасяли с тях добре. Това, което я удивляваше най-много, беше доверието, с което се оставяли в ръцете й на фризьорския стол при положение, че тя не разбира и не говори езика. „Аз не бих седнала да ме подстригва човек, на когото не мога да обясня какво искам... Но някак се разбирахме, с жестове, пък и аз се опитвах да се ориентирам за желанията им по възрастта, стила на дрехите... така предполагах какво биха харесали.“ И явно й се е получило.
Постепенно започнала да се справя с езика, момчетата пък се справяли добре в училлище. „Децата на емигрантите започват в специални паралелки, в които учат само немски и малко математика. Постепенно ги вливат в общите паралелки в момента, в който достигнат оределено ниво, всяко дете различно.“ Съпругът й обаче не успял да се захване с търговия – както се надявал и което умеел. Затова се явил на изпит, за да може да стане таксиметро шофьор („Взе го от втория път, което е постижение дори за германец“) и започнал да практикува.

Попитах я специално за здравната система, защото наскоро ми бяха разказвали как е в Швеция и направо се потресох: в нормалния случай при нужда там те поема нещо като медицинска сестра или фелдшер и трябва да си на умирачка, за да стигнеш до високо квалифициран лекар. Което донякъде се дължало на острия дефицит на лекари. Което пък от своя страна било резултат от прогресивната данъчна ставка на подоходния данък, която демобилизирала хората да учат повече и да се стремят към високоплатени професии.
Здравната вноска на приятелката ми в Германия е 360 евро месечно, което особено за нас в България звучи шокиращо. За децата до 18 години не се плаща нищо. „Аз първо помислих, че тази сума е годошна, и пак ми се виждаше много...“ Тя обаче покривала почти всички здравни услуги и лекарства, които могат да ти се наложат. „За лекарствата плащам само 5 евро на рецепта... Не се включват само специфични манипулации – с изненада разбрах, че не се покрива операция за разширени вени, например. На мен ми се налагаше да лежа три пъти за три години в болница – не плащах нищо“. Попитах я има ли дефицит на лекари – оказа се, че донякъде да, по-точно определени видове специалисти (ортопеди, очни болести, психиатри), но далеч не като в Швеция. „Освен това поне при нас, в източната част има много лекари, които са завършили медицина в България. Има лекарки германки, които докато са учили в България са се омъжили за българи и са взели фамилията им, говорят много добре български...“
Онази вечер прекарахме в разговор почти три часа и не разбрах как са минали. Вярно, че не се бяхме виждали отдавна, но истината е, че с такива познати много често почти нямаш какво да си кажеш. А тя се оказа помъдряла, с много точен усет за хората и някак... нов човек.

Майката на приятелката ми също заминала при тях. „Тя си има разни болежки... беше ме страх да я оставя тук сама.“ Семейството си идва в България през няколко месеца, сега са тук за три седмици, една от които ще прекарат на морето. „А майка ти?“ „О, майка ми отказа да дойде.“ ?!?? „Тя тук не поддържаше много контакти... там обаче се чувства много добре, взехме колело, научи се да го кара, разхожда се с него, добре й е...“

01 July 2014

Банково дело фор дъмис

Рядко ми се случва да се вкарвам в полемики в мрежата, но напоследък и на мен ми прикипя. От 20 юни насам, когато на една от големите банки у нас й се случи сътресение, пространството се напълни с разбирачи и хора, които бясно са се метнали в някоя от крайностите, вместо да разсъдят трезво и без много емоции, и да почетат тук-там.
И така.
Целокупното българско население дълбоко вярва, че когато сложи едни 1000 лв. (примерно) на депозит в една банка, тази банка е длъжна да държи в касата си тези 1000 лв., трепетно очаквайки във всеки момент този някой да дойде и да си ги поиска. За да може обаче банката да съществува като такава и да му плати лихвичка за този депозит, тя трябва отнякъде да изкара паричките за тази лихвичка, което няма как да стане, ако тя си ги държи в касата, нали. Затова банката раздава (част от) паричките като кредити, за което пък на нея й плащат цена, тоест, друга лихвичка. Освен това банката може да не раздаде всички пари като кредити, а да си купи с някои от тях ценни книжа (от които да спечели) или да ги даде на заем на друга банка, която в момента има нужда от пари, познахте – от което също да спечели.
За да може обаче банката да отговори адекватно, когато ти идеш и си поискаш от нея парите, тя винаги държи някакво количество високо ликвидни активи – парички, които или са налични в касата, или могат лесно да се окажат там. Колко точно да са тези високо ликвидни активи във всеки момент? Ами едни хора седят в банката и смятат. И смятат, например, че от 1000 лв. депозити точно днес 20 лв. ще си бъдат поискани. Да държи (много) повече от тях в касата си е загуба на доход за банката (и по-малка лихва по депозита за теб, примерно).
Ако обаче ти отидеш да си поискаш парите, но едновременно с това си казал на още 380 човека, че тази банка утре може да НЯМА ПАРИ, тогава банката днес трябва да плати не 20 лв, а 380 пъти по толкова (принципът на тоалетното казанче, според който, ако всички жители на един град си пуснат казанчетата едновременно, канализацията ще гръмне) . Е, няма банка, която да издържи на това. Но тази банка може да събере пари за няколко дни, стига в системата да няма някой Достатъчно Голям, който да й попречи.
В тази връзка един разбирач беше сметнал колко са депозитите в системата, колко кеш имат банките и колко може да покрие фондът за гарантиране на депозитите, и автоматично беше дал апокалиптична диагноза на системата, без, естествено, да слага в сметката ликвидни ценни книжа или вземания от други банки. Друг разбирач беше заключил мъдро, че всяка банка е финансова пирамида. Е, ако това е така, целият ни свят е финансова пирамида откакто паричната икономика е заместила бартерната. Ако ви тегли към бартерна икономика и каменната ера – прав ви път.
След всичко това не мислете, че твърдя, че банките са най-голямото и благочестиво нещо на този свят. Те преразпределят пари от тези, които имат в повече, към тези, които имат нужда от повече на съответни цени, и от това печелят, както би трябвало да печели всеки от работата си. Естествено обаче, далеч не всичко е честно. За да е колкото се може по-близко до честно има закони и органи, които контролират тези закони да се спазват.
Още веднъж да кажа: ако някой е тръгнал да се дави и клати лодката, по-разумно е преди всичко друго да му се подаде ръка, за да не обърне лодката и да се издавите всички – точно както ако гръмне банковата система, целият срив ще бъде платен от невинните. Ако го оставите да си стъпи на краката, можете да му държите сметка кое честно и кое не, и да искате от него или онзи, който трябва да го контролира, да си плати греховете.

А сега стигам и до другите екстремисти. Изпаднах в почти ужасено умиление от нелепия патос, с който у нас група романтици запротягаха слаби пръстчета – зер да помагат на удавника, накичени с розови сърца, за да е още по-сладникаво. Ако знаете на удавника колко му пука за вашите сърца… В давенето няма романтика, в плуването също. За да е пълна пародията (преливаща в порнография на моменти) част от тези романтици го бяха играли революционери неотдавна, но може би са забравили тази част от драмата. Като казах да подадете ръка на давещия се, нямах предвид да му подарявате рози и да се обяснявате във вечна любов, надхвърлихте себе си леко… И не бъдете толкова сигурни, че слабите ви пръстенца са спасили удавника – спасиха го Силните. Освен това преди да се дивите на лаврите му (колко е спечелил от такси), сравнете, ако можете, на каква стойност са те от една страна, а от друга - каква цена са му поискали Силните за спасението. А че това били нашите пари – всички пари са наши, винаги става дума за нашите пари.

Малка случка с куче в утринта*


В един от натрапчивите ми сънища съм изправена пред заплахата да бъда наранена от някого и се опитвам да крещя, но нямам глас и никакъв звук не излиза. И тогава на сън започвам да крещя… с очи. Впервам поглед насреща с целия вектор мълчалив крясък, на който съм способна… Паметта ми за сънища никога не казва какво се случва след това, но най-вероятно се стряскам и се събуждам. А тази сутрин ми се случи нещо подобно на живо.
Вървях по нашата улица, запътена за малко сутрешен джогинг, и минавах покрай малка стара къща, в която живееше не много възрастна, но доста пълна и трудно подвижна жена. Независимо от това до преди известно време винаги рано сутрин тя полека шеташе по двора, а от къщата се чуваше тихо радио. От доста време не я бях виждала, а дворът напоследък беше буренясал и запуснат. Тази сутрин на улицата до къщата видях мъж с немска овчарка да сече големи клони от дървото, което се подаваше от двора на улицата. Загледах го най-вече заради дървото – винаги ми докривява, когато видя да секат дърво. Без да съм казала или направила нищо немската му овчарка се засили съм мен със заплашителен лай. Той й подвикна нещо, но тя явно не го слушаше. Винаги страхът ме е страхувал, но сега изби в някаква агресия. Викнах му да си прибере кучето, защото ще го напръскам, в ръката вече държах спрея. Гледала съм близо 13 години такова куче и единственото, което знам е, че са умни. Но дали и колко се хвърлят на хора зависи от възпитанието им.
„Бе я се успокой ма!“
„Не ми викай да се успокоя, защото майка ми е лежала в болница заради куче и такива като тебе!“
„Аре стига ма, смръдло, досега никой не е изяло!“
„Не ме интересува колко е изяло досега!“
Кучето продължаваше да лае вече до крака ми (сега вече явно раздразнено и от викането), аз все така държах насочен спрея без да го натискам. Честно казано, беше ме страх от този тип, имаше вид на затворник без право на замяна и като нищо можеше да ме попребие – вярно, че се чувствах у дома си на това място, но наоколо не се мяркаше никой, а иначе любопитните комшии едва ли стояха на прозорците си точно сега.
И тогава се втренчих в него мълчаливо – точно като в сънищата ми. Кучето междувременно се беше отказало. Вървях и го гледах в очите, вече отминавах и го гледах в очите, обърнах се назад и продължих да го гледам в очите, а той крещеше, „Не ме гледай ма, не ме гледай ма… не ме гледай ма…“
Докато се отдалечих. Помислих си, че на връщане (след около 20 минути) ще трябва да заобиколя по някоя от другите улици. После се ядосах - откъде-накъде трябва да си причинявам неудобство заради някакъв човешки отпадък и кучето му. Лошото беше, че на връщане понякога вземах и тази отсечка на бегом – едно заради липсата на време, второ – по „физиологични“ причини ;) Е, сега може би щях да имам вълнуващия избор дали да се наакам в гащите (вече не от страх) или да ме изяде зло куче.
От мен да мине – на връщане намалих ход, когато ги наближих. Той вече беше вързал отсечените клони в наръч и тръгваше да го влачи на някъде. Кучето се мотаеше около него. Изобщо не ги погледнах, нито пък те мен, и се разминахме все едно нищо не е било.


А на снимката е непрежалимата ми пазачка и приятелка, която се възнесе в кучешкия рай преди 3 години. Но дори и завчера като излизах от къщи имах чувството, че ще я видя да лежи пред гаража, ще се изправи с усилие на скованите си задни крачка и ще докуцука до мен, за да ми близне ръката крадешком с цялата си предана, безусловна и безрезервна любов.