31 October 2008

Асиметрия

Вероятно е един от най-семплите маркетингови похвати (ако изобщо може да се нарече така), но поне при мен май работи: най-неочаквания поздрав за рождения ми ден се оказа един формален служебен есемес не от друг, а от Hari Hair Design?!? Където вече няколко години ме задържат не само безкрайно внимателните пръсти на Бубето, но и яката музика и интериор.
А най-ОЧАКВАНИЯТ поздрав не идва и не идва...

P.S. Как пък присветна в момента, в който кликнах 'publish'...

30 October 2008

Зообюджет

Разчитането на общински капиталов отчет понякога може да бъде почти забавно:
„Точка 4: закупуване на разплодно животно – бик – 520 лева, със собствени средства.”
„Ааааа, не може, много е евтино за бик!”
„Може да са си го купили на партия бе, с някоя съседна община, по проект за междуобщинско сътрудничество...”
„И да си го менкат, а?”
„Еми грижат се за положителния естествен прираст на кравите...”
„А за жените дали се грижат...”
Естествено, нищо от това не е сериозно – освен че община Х наистина си е купила бик. Да им е жив и здрав на хората. И най-вече на кравите, де...

26 October 2008

Животът, Вселената и всичко останало

До преди малко повече от две години бях стъпвала на токчета почти само на абитуриентския си бал. През лятото на 2006 обаче нещо се повредих и си купих сандали на токчета, а през есента – и ботуши. И двете – с ясното съзнание, че едва ли ще ги обуя повече от два-три пъти. В действителност не само че им изкарах душата, не само че се оказаха едни от най-удобните обувки, които съм носила, но се стигна дотам да ме питат, „Абе ти всъщност имаш ли други обувки освен на токчета?” Естествено, понеже настилките (и в квартала, и в ситито) никак не са уомън френдли, това върви с абонамент за поддръжка при обущар – в моя случай на Раковска между Левски и Любен Каравелов. Безподобен е: на два пъти ме връща с празни ръце понеже – внимание! – не може да открие обувките ми сред купищата други и се налага да ида пак на следващия ден... Но оставам лоялен клиент понеже работи качествено, жив магьосник е.
Тея дни като наминах за поредната поръчка, преди още да съм поздравила ме стрелна един червенобуз дядка, който явно седеше в работилничката за компания: „Къде ти е баницата?” „Моля?” „А пилето?” „Що пък пиле?” „Ами при майстор се носи пиле!” „А... ми аз другата седмица пак ше дойда...” – опитах да се измъкна. Дядото ми подаде бисквитки. „Вземи, вземи – на поп не се отказва!” – подучи ме майсторът. Чак тогава забелязах расото – в сумрака и както беше седнал на ниското столче. Учудих се сама на себе си, но си взех. „Как се казваш, госпожице? А госпожица ли си всъщност? Така, така... Няма да бързаш, еееееее докъм 38...”
Малко по-късно в слалома между паркираните по тротоара на Каравелов коли се зачудих как ли изчисли отчето тея 38. Вероятно както аз определям какъв ръст на концесионните приходи да заложа в поредната финансова прогноза... Шегичка. Но вместо да ровя във вселенските/Божиите формули сигурно е по-добре да престана да се тръшкам заради всичките си детски болести на стари години и да се огледам за някакви „емоционални витаминчета”.
Напоследък едно момиче беше цитирало Стивън Кинг с „God punishes us for what we cannot imagine” – ако някога се бяхме срещали, щях да съм сигурна, че мен е имал предвид. Защото инак много ме бива да се карам на хората задето сами си поставят прегради, но, като се замисля, цялата ми драма напоследък иде от това, че сама оковавам всичките си мечти/желания в „това няма как да стане”, „по-добре хич да не си го помислям”, „не мога да се справя”, „едва ли ще мога да си го позволя”, „той няма да събере кураж” - без да си давам сметка колко невъзможни допреди година (примерно) неща днес вече са факт.

17 October 2008

лонг лив гебеес

"Охо! Рожден ден ли имаш?"
"Не, пуснаха Симеоновско!"

16 October 2008

Formal vs. Casual

„Ти оставú другото, ами изобщо не знам какво ще облека утре за тая презентация” – тръшнах се вчера в офиса. Където всъщност всички мразим „делово” облекло и сме на вие с него.
„Ееее.. ти имаш стилни дрехи... Освен това не ти се налага като на мен да си обуваш обувките от бала.”
„Не бе, аз с обувките нямам проблем, ама...”
На колегата явно му писна тъпият женски разговор и реши да сложи точка:
„Виж, иди само по обувки – така хем ще изглеждаш наистина стилно, хем презентацията ще мине перфектно...”
Само дето хич не беше точка – съсипаха се да ме вземат на подбив с вариации по темата цял следобед докато се мъчех да запомня как се казва на английски Предприятие за Управление на Дейностите по Опазване на Околната Среда.
В крайна сметка днес „реших” обувките заедно с леко налудничаво съчетание от винено червено и милитъри зелено (плюс щипка кафяво), доста далеч от стандартното черно-сиво-бяло.
В съвсем крайна сметка така се насметох и оплетох (особено при двайсет и осмото изговаряне на ‘municipality’), че ако крайният резултат зависеше само от мен, щеше да е плачевен. Извинете, но не работя маркетинг – оставете ме насаме с компютъра и числата, моля.

15 October 2008

Локална финансова криза

Доскорошният ни офис мениджър напоследък „беше повишен в гадател” и сега заема доскорошното ми бюро. Инак се смята за спасител по призвание – спасител на човешки животи в екстремни обстоятелства.
Аз, доколкото си спомням, досега съм спасявала хора:
- от главобол/температура (с парацетамол/ацетизал);
- от напукани ръце (с крем за ръце);
- от разранени мазоли (с цитопласт);
- от глоба за неподадена в срок данъчна декларация (минало свършено, алилуя!).
Днес обаче ми се случи да „спася” банков клон от аварийно бездействие на поверения му дълготраен материален актив.
Имах малшанса да се озова в един чисто новичък офис на ПИБ (Патриарха/Раковска) по обедно време, като случих момент, в който не само се беше сринала системата, но се беше задръстил и принтерът. Един тип от поддръжката внимателно пощеше карантиите му, докато аз, още няколко клиенти и момичетата зад бюрата чакахме „да дойде системата”. По някое време човекът отправи всеобщ апел за пинсета, но никоя от девойките не го отрази. „Бре, тия жени не се ли скубят бе!” – изпухтя безпомощно.
Десетина минути по-късно ме намери на една от касите да ми върне пинсетата – сияещ благодарно. Не че имаше нещо общо, но системата беше „дошла” и мацките вече работеха, с все същите безучастни погледи, обградени от информационни брошури за кредити и депозити, купи с бонбончета за уважаемите клиенти и рекламни кибрити с логото на банката и щастливата физиономия на Бербатов.

08 October 2008

Преебаните тузари

Така ни нарече гаджето на една приятелка – тея от „престижните” крайни южни квартали без канализация, с лабилна ел мрежа и разбити улици, които вече близо два месеца пътуват от дома си до центъра толкова, за колкото нормално се взема София – Пловдив. Одисеята „Симеоновско” край няма!
Друг път бих използвала това време да попълня някой от срамно многото ми пропуски в категорията „прочетени книги”, но напоследък имам сили само да се изолирам от всичко околно с Bonobo в слушалките и да отработя умението да спя седнала (права) без да ми клюма главата. Най-често зад тъмни очила, че малко ме е срам. Малко.
В офиса вече не ме закачат по темата, даже ББ се отказа да пуска коментари. А в сутрини като днешната пристигам толкоз крива и кисела, че дори не мога де се накарам да поздравя. Най-много да измрънкам нещо като, „ако си мислиш, че тая музика дето си я пуснал е събуждаща, много се лъжеш!” или „моля те, зарежи ги тея проекти за алтернативни енергоизточници – по-добре проучи нещо за телепортиране...”