06 December 2016

Как се влюбих в Дядо Коледа

Снимка: stocksy.com

Първо трябва да кажа защо обичам коледните и новогодишните празници. Просто е – защото те бяха прекрасни в детските ми години. Сняг, ваканция, шейна, сурвачки, коледари, подаръци… Няма какво да се лъжем – когато си дете, подаръците са много важно нещо. Помня, че една година си бях намерила предварително подаръка за рождения ден, явно не достатъчно тайно скрит от нашите. Беше комплект фантастични флумастри, цели 36 на брой! Не знам откъде бяха открили родителите ми подобно многоцветно вносно бижу в онези постни соц времена. Но аз, като едно добро дете не се издадох, а запазих тайната, за да съхраня на майка ми и баща ми радостта от това, че те са успели да ме зарадват. Само когато всички излезеха на работа, тайничко отивах в килера и драсках по някоя чертичка с вълшебните флумастри.
Но да се върна на Коледа и Нова година. В училище в малките класове си разменяхме подаръци и на мен никога не ми се случваше нещо интересно. Например, веднъж едно от децата получи пъзъл (тогава имаше само на УНИЦЕФ), а аз – малка пластмасова статуетка на разголена жена. О, как завиждах на детето с пъзъла! Съответно Дядо Мраз вкъщи после ми донесе и на мен пъзъл. На УНИЦЕФ, разбира се, но мисля, че всичките ми връстници са влюбени и до днес в тези пъзъли. А за мен и сега, когато отдавна вече имаме Ravensburger, коледните празници са време за редене на пъзъли (донякъде защото само тогава има свободно време).
В новогодишната нощ пък винаги се събирахме с двама колеги на баща ми заедно със семейството на единия. Честно казано, не знам защо толкова обичах това гостуване – без значение дали у нас, или у чичо Коста, семейния. Той дори нямаше дъщеря на моите години, а само по-малък от мен син, който си играеше с брат ми. Аз по-скоро се присламчвах към големите и ги слушах какво си говорят, докато гледам музикалните програми по телевизията. По-младият колега на баща ми, чичо Мишо, не беше женен и търпеше доста шеги и подмятания по този повод. И в някакъв момент мойто детско сърчице реши, че е влюбено в чичо Мишо. Помня, че веднъж попитах майка ми тя кой от двамата колеги на баща ми харесва повече и тя много се смя.
Кулминацията на празника беше, естествено, пристигането на Дядо Мраз. Той, разбира се, беше с дълга червена манта, малко импровизирана, и брадата му беше доста измислена, освен това имаше един такъв младежки дълбок много хубав глас… Дядо Мраз ме слагаше на коляното си докато пеех песничка или казвах стихотворение, и после ми даваше дългоочаквания подарък.
И така докъм 2-3 клас. Когато след поредното посрещане на Нова Година чух майка ми да говори с комшийката по телефона и да й разказва как сме изкарали с гостите: „ Ами той Мишо се направи на Дядо Мраз като всяка година, децата се радват, знаеш как е…“ И в този миг магията се развали.
Но покрай магията исках да ви кажа още нещо. По-късно през годините имах и друг повод да обичам коледните дни. Днес съм по-умерено настроена, след като животът успя и да ме ошамари преди време без оглед на празниците. Но все още обичам това време… и миналата година редих пъзъли, след като доста време не го бях правила. И обичам дори тези втръснали на всички парчета на Wham! и Марая Кери. Много хора обаче мразят Коледа и съм сигурна, че имат своята причина за това и нямат вина за нея – така им се е стекъл циркът, както казваше един приятел. Някои са загубили близък, други са понесли друга тежка загуба. За много хора тези дни не само че не са радостни, а са дори изтезание, изпитание за нервите. Не им се сърдете, че не споделят еуфорията ви, уважавайте правото им да мразят Коледа. Ако сте вярващи, помолете се да им се случи нещо хубаво през идните празници. Ако не сте, просто им го пожелайте искрено, но тайно.

Та… днес е празникът на Свети Николай, предшественикът на Дядо Коледа. Бъдете честити.

02 October 2016

На запад от запада

Особеният ми сантимент към Португалия всъщност се роди от португалския език, който пък тръгна от боса новата. Беше преди 6-7 години, когато открих, че тази музика ми действа успокояващо в тежък период на тревожност и притеснения. Така в ушите ми този шъшкащ и жъжкащ, грубоват и островат език с прекомерно много Ъ-та и У-та зазвуча по своему очарователно. Към това обаче трябва да се добави още едно очарование: сюжетната линия в Love Actually между Джейми (Колин Фърт) и Ани (Nina Sosanya) с тяхната двуезична любов, в която той говореше на английски, тя – на португалски, но със сърцата си двамата се разбираха идеално, хем без цялата история да страда от захаросана или блудкава романтика.
Скоро след това Португалия ми стана мечтана дестинация, нареждайки се редом до Германия, Египет и Куба, и, както се оказа, реализацията на тази мечта изпревари по-старите.
Любовната ми среша на живо с Лисабон не беше от пръв поглед както се случи с Барселона, когато още със стъпването ми на Ла Рамбла ме обзе някаква магия, въпреки че никога не бях имала каквато и да било симпатия към Испания. Романсът ми с шарения град на трамваите израсна стъпка по стъпка, улица по улица, квартал по квартал.



Мястото на хотела ни, „Duas Nações“, беше превъзходно – пресечката на Rua Augusta и Rua da Vitória, недалеч от арката и Praça do Comércio. Rua Augusta e нещо като лисабонската Витошка, но несравнимо по-благородна: не много широка, но достатъчно да побере ресторанти и ресторантчета, разположили маси по средата, подкована с малки павенца, огладени до порцелан и подредени в красиви орнаменти, видими от прозорците на хотелската ни стая. Бяхме между два от емблематичните райони, Baixa и Chiadu, а недалеч беше и най-старият – Alfama, единственият, останал неразрушен при адското земетресение през 1755г. По улиците на Alfama се разхождаме първата вечер, където бързичко си намираме ресторантче с жива фадо музика.
Азулежу: така се наричат характерните керамични плочки, използвани масово за декорация, а и изолация

Тук е мястото да спомена, че малко сбъркано боса новата беше родила любовта ми към Португалия, а не към Бразилия. Затова пък фадото, истинската португалска музика, продължава да не е моята музика. Което не ми пречи ни най-малко да изкарам прекрасна вечер в Restaurante San Miguel De Alfama. Всъщност първото ми впечатление от храната в Португалия е руколата: току-що оставили багажа в хотела сядаме за бързо леко хапване в червеното клубно кафе на Бенфика непосредствено до хотела, където си поръчвам салата Капрезе, очаквайки, разбира се, домати с моцарела и песто. Вместо това получавам огромно количество рукола с малко чери доматчета и моцарела на кубчета?! По-нататък нещата с храната си идват по местата. Което ще рече: кратки менюта в заведенията, изключително морска храна, доста мазна в отделни случаи, от което обаче не ми става тежко, и – много важно – прясна и приготвена на момента. Много разпространена треска (bacalhau), но също сьомга и други риби, приятна салата от маринован октопод… Ако гарнитурата е салата, най-често е преобладаващо зелена (останах с впечатлението, че доматите са им дефицитни). Картофите често са дребни и печени цели, с обелката (вкусни са), понякога са под формата на чипс. Прекрасна храна ни посрещна в едно нищо и никакво невзрачно капанче до кулата Белем. Тези хора са способни да забъркат дори и неугледни буламачи с рибни късчета, които обаче се оказват изненадващо вкусни.
Кафене, наименувано с любимата ми португалска думичка, означаваща носталгия, копнеж
Но това, което ме очарова още повече от храната, са ХОРАТА. Дори и първоначално да подходят подозрително (или поне на мен така ми се струваше), в следващия момент откликват безкрайно сърдечно и с готовност да помогнат. В същото капанче сервитьорката вика неин колега да ни обясни как да стигнем до статуята на Христос, изважда листче, пише посоки, обекти за ориентация, накрая вика шофьор на тук-тук (аз нарекох това странно превозно средство с три колела пърпоретка). Пътуването с пърпоретката е епично: издухва ми главата, тъй като се движим дори по магистралата (!) и моста „25 април“ (мостът, впрочем, често е сравняван с Голдън Гейт в Сан Франциско, което не е случайно, тъй като двата са конструирани от една и съща компания; другият изумителен мост е „Вашку да Гама“ – най-дългият в Европа). Шофьорът, Жоао, е прекомерно любезен и галантен, като не спира да говори, често обърнат назад към нас докато се впуска в безумни маневри в трафика. Накрая, естествено, ни нацелува. На мен лично цялото интимничене ми идва малко в повече, но пък е редно де се оцени старанието, хех.

Та, хората. В едно от заведенията, в което вечеряме – Bacalhau Com Todos, за десерт собственикът ми целува ръката на тръгване. На всичкото отгоре хваща окото, а сервитьорът ни е най-красивият монголоиден екземпляр, който съм виждала. И тогава не е случайно, че при толкова много ресторанти повтаряме този последната вечер.
Португалците говорят масово английски (не само по-младите), при това с чудесно произношение, наистина чудесно! Останах с впечатлението, че сред неговорещите попадат най-често чернокожи от по-ниската социална стълбица – например камериерките или момичето, което прибираше таксата за тоалетната в Белем. По принцип чернокожите са доста, хора от индийско-пакистански произход пък много често държат магазинчетата за сувенири. Повечето португалци, които видях, бяха смугли. Попитахме Жоао за вида на „оригиналните“ португалци и той обясни, че имат много африкански/мавритански примеси, особено в южната част на страната, където са и по-близо до Африка.
Първия обект, който посещаваме, е Castelo de São Jorge. На мен замъците са ми интересни преди всичко отвътре, а този няма вътре – той е нещо като нашия Царевец, но все пак разходката е хубава и предлага красиви miradouros, тоест гледки – думичка, която е на всяка крачка в Лисабон. Нещо, което за малко щяхме да пропуснем: демонстрацията на camera obscura в замъка. За съжаление трябваше да чакаме доста (ако изобщо ни огрее) за презентацията на английски, затова влизаме на испанската. За което съжалявам, въпреки че и без да разбираме обясненията видяното е впечатляващо: защото ни представя 360-градусова панорамна гледка на цялата околност върху кръгъл бял екран вътре в тъмната стая. На слизане от „кащелото“ се отбиваме в един винен бар – съвсем непретенциозен като обстановка, но не и откъм съдържание. Сервитьорът е истински консултант, а изборът – огромен. Първо определяме диапазон на цената (най-ниската е 4 евро за чаша), след което той ни предлага „на сляпо“ да дегустираме три вина и от тях да си изберем какво да пием. Удоволствието си заслужава. Португалските вина са великолепни, изключително разнообразни, а друга характерна напитка за Португалия е джинджинята (или джинджа) – черешов ликьор, сладък и малко по-силен от вино. Както ни е обяснил Жоао, шофьорът на пърпоретката, джинджинята е малка джинджа ;)
Следващ обект в програмата е океанариума. Вече съм била в барселонския и смятах, че мога да пропусна този за сметка на други забележителности (например музеи), но понеже напасването с двете ми приятелки се оказва сложно, а и аз съм много зле с ориентацията, решавам в крайна сметка да се присъединя към тях. Разбира се, океанариумът е впечатляващо съоръжение. Освен това за първи път виждам пингвини на живо, макар и дребнички, поне спрямо моите представи. И може би бижуто за мен, което липсва в Барселона, е симулацията на тропическа гора – с влагата и топлината. Иначе особеното за океанариума е, че в него съжителстват биологични видове от съвсем различни и дори противоположни географски ширини, при това с илюзията, че обитават един воден басейн, тъй като са разделени от прозрачни акрилни стени.
Лисабон има и модерно лице. Тази сграда се намира до Парка на нациите, където е разположен океанариумът 








Близо до океанариума се качваме и на въжената линия, която стига до ултрамодерната сграда на хотел Myriad, а накрая – малко шопинг в близкия търговски център, който се казва, познахте – „Вашку да Гама“.
Манастирът Жеронимуш – очаквано пищен, включително и отвън, макар и от камък. Човешкият ум (поне моят) трудно може да побере идеята как (и колко на брой) ръце са сътворили това чудо, при това в такъв мащаб. Казват, че е строен в продължение на 50 години, но дори и те ми се струват малко за изграждането на подобен артефакт. Твърди се, че строителството му е финансирано с постъпленията от специален данък върху източните подправки (5%) с изключение на пипера, канелата и карамфила. Предпочитам да не се опитвам да смятам колко тона подправки са „заровени“ в този каменен мастодонт. Стилът на сградата е специфичен португалски късен готик, наречен „мануелино“. Вътре откриваме и гробницата на Вашку да Гама. За съжаление не остава време за музея на каретите и ботаническата градина, както и за археологическия музей. Любопитна подробност е, че в манастира на 13.12.2007г. е подписан Лисабонският договор, който поставя основите на реформите на Европейския съюз.
Манастирът Жеронимуш 


Гробницата на Вашку да Гама 


Кулата Белем – удивително е как едно отбранително по замисъла си съоръжение се е превърнало в произведение на изкуството, как дори към прозаична цел като войната е подходено естетически. Аз, като убеден пацифист, оценявам най-вече това. Разбира се, кулата също предлага приятни miradouros, част от които към мътно кафявите води на реката (огромната Тежу). Мястото е забележително и с това, че оттам потегля Вашку да Гама за Индия. Някога р. Тежу е била (още) по-широка и кулата е била построена вътре в нея, докато в днешно време е практически на брега.
Кулата Белем 


Стигаме до Синтра – планинско градче недалеч от Лисабон, след около 40 мин. с влак. Предварително съм прочела, че се характеризира с микроклимат, което се оказва чист евфемизъм за „студ“. А аз изобщо не съм си взела връхна дреха (но поне съм с дълга пола). Забележителното в Синтра са дворците. В центъра е Националният дворец, за който за огромно мое съжаление не ни остава време. Други дворци, които пропускаме, са Castelo dos Mouros, който без друго съм склонна да прежаля, и Quinta da Regaleira, който – чета в пътеводителя – „изобилства от езотерична символика и смесва неоготическия и неомануелинския архитектурен стил с класическото романтично увлечение“. В крайна сметка разглеждаме само Пена, описван като „на ръба на кича“. Дворецът отвън е като от приказките или от декор на филм – цветен и разкошен. Дълго обикаляме кули и външни коридори, а от северната страна ме надухва жесток вятър. И когато вече разочаровано си мисля, че и тук няма „вътре“, откриваме входа! Видяното вътре ме компенсира за пропуснатата обиколка на Националния дворец: изобилно, пищно, великолепно, разточително.
Националният дворец в Синтра 

Дворецът Пена 

Дворецът Пена 

 Зала за хранене в двореца Пена

Дворецът Пена: особено ме впечатляват креслата и столовете 

Дворецът Пена: кухнята
Пропускаме и обиколката на грамадния парк на Пена, за да можем същия ден да отидем и до Cabo da Roca – най-западната точка на Европа. До нея стигаме с автобус от Синтра. Стръмен скалист бряг, висок 140 м, в чиито основи са разбиват вълните, брулен от мощни ветрове. Изобщо, това е денят на студа, и съм благодарна, че не се разболявам. Cabo da Roca е едно от най-силните ми преживявания в Португалия – възможността да видиш от нещо като 270-градусов ъгъл колко безбрежен е Атлантикът е безподобна, а усещането – космическо. Затова и прежалвам 11 евро за сертификата, който издават на желаещите.

С това растение е покрит хълмът на Кабо да Рока 

Кабо да Рока
Кабо да Рока
Другото силно усещане е при статуята на Христос, Cristo Rei. До нея всъщност ни откарва Жоао с пърпоретката. Оставя ни долу, а ние влизаме вътре, качваме се с асансьора, а после по стълбите, и се озоваваме в подножието на гигантската фигура. А казват, че е незначителна (и нагла реплика) спрямо тази в Рио де Жанейро.

Мирадору от статуята на Христос. Долу вляво се вижда сянката на статуята
Последният пълен ден в Португалия вземаме влак до Кашкайш, курортен град с плажове на около 40 мин. с влак от Лисабон. Бързо намираме хубав (пясъчен!) плаж, близо до самата жп гара, но плажуването не ни се получава много. Времето не е много топло, а слънцето се скрива честичко от облаци. Към това трябва да се добави и невъзможността за къпане – водата на Атлантика е мнооого студена. Топвам си краката за няколко минути и те измръзват! Но все пак полежавам на плажа, после се разхождаме до още няколко плажа, сядаме да хапнем, малко шопинг в близкия супермаркет и обратно към Лисабон. Където най-сетне стигаме до една от местните атракции – т.нар. елевадóр-и. На всичкото отгоре единият – Санта Жушта – е съвсем близо до хотела ни. Шегувам се, че тези асансьори са като част от градския транспорт на Лисабон, който е построен върху хълмове, които хич не са ниски. Част от тях елевадорите са с декоративно-атракционна функция – какъвто е и Санта Жушта. Той изглежда красив и впечатляващ отвън, построен е от един от чираците на Густав Айфел. Не води до никъде – просто се качваш на него, разхождаш се на уширената горна част и се любуваш на мирадоруто. Което хич не е малко, естествено.
Кашкайш
Санта Жушта 

Мирадору от Санта Жушта
За десерт остава черешката на тортата – пътуването с ретро трамвай. Да отидеш в Лисабон и да не се качиш на ретро трамвай е като да отидеш в Рим и да не видиш папата, точка по въпроса.

Започнах с португалския език и ще завърша с него. Няколко месеца преди пътуването си купих разговорник и освен да го чета започнах да научавам по някоя дума и израз с Memrize на телефона. Оказа се, че ужасно съм подценила този език, ама много! Уж звучи рязко (=лесно), а дори произношението се оказа проблемно. Кошмарите започваха още от едно просто „а“: в разговорника произношението му беше описано с нещо като „пригответе са да артикулирате нещо средно между А и Е, но произнесете Ъ“ (!!!). После – носовки. После – две различни Р-та, които имат и смислоразделителна функция. Ужас. Току-виж искаш да кажеш „скъп“, а казваш „количка в супермаркет“ заради едното гърлено Р… После: човек, когато пътува в друга държава, чийто език не знае, научава най-напред „благодаря“. Еми не. Ние го научихме чак на 2-я ден, защото едва тогава виненият консултант се случи да ни обясни, че не трябва да казваме „обригаду“, понеже сме жени, а „обригада“! Даже и „благодаря“-то им не е просто благодаря.

15 September 2016

От учителя с любов… и мисъл

Снимка: University of Nottingham

Аз не си спомням първия си учебен ден в І клас, ама хич. Всъщност не помня нито един първи учебен ден, може би с изключение на първия ми в гимназията, за който помня, че времето беше мрачно и дъждовно, каквото беше и вътре в мен. Просто защото всичко беше ново и ги нямаше старите ми съученици и приятели.
Помня обаче по нещо за повечето си учители:
-         Математичката в основното с разкошната дълга коса, която беше казала на родителска, че винаги съм много сериозна и тя никога не може да разбере по изражението ми дали разбирам какво обяснява на дъската;
-         Физичката в гимназията, която ни даваше право три пъти в срока да поискаме да не ни изпитва без да обясняваме причина. И която не ни затормозяваше с неща, които „знам, че ще забравите щом завиете зад ъгъла“;
-         Учителя по философия в гимназията, на когото дължа „Дао-то на Пух“ и още твърде много от това, което съм;
-         Великата математичка от гимназията, за която скоро припомнях как рано-рано позна, че от мен шофьор няма да излезе, наблюдавайки ме как подреждам равното спрямо дробната черта на дъската;
-         Госпожата по английски – о, този любим английски! – с която вдъхновено превеждахме текстове на Бийтълс, Фицджерълд или Джойс;
-         Госпожата по география с чаткащите по коридора токчета, която иронизираше пасивността ни в часовете с „А, вие бяхте тея, дето и челна стойка да заема, пак ще мълчите“;
-         Класната по литература в основното, която на родителска беше казала, „ами писмените й  работи са перфектни, няма за какво да се хване човек, но… някак им липсва чувство“, а после и г-жа Богданова в гимназията, която беше помолила да задържи есето ми за „Осъдени души“;
-         Историчката в гимназията, която на контролните ни разрешаваше да ползваме учебника…

… просто защото той нямаше да ни направи контролното, ако не можем да МИСЛИМ. И всъщност това беше общото между всичките ми готини преподаватели – стремежът да ни научат да мислим.


P.S. О, и разбира се още един изключително важен преподавател, обаче той ме чете и ми е малко неудобно :)

24 August 2016

Смело сърце

Снимка: Капитал Light

Истината е, че досега никога не бях разбирала алпинистите, никога не бях откривала смисъла в това да рискуваш живота си, полагайки неимоверни усилия при нечовешки студ и извънземни условия. Някаква безполезна лудост беше това за мен. Докато не прочетох този текст на Владимир Йончев. Когато нещата са поставени като СЕБЕНАДМОГВАНЕ, придобиват съвсем друга идея. И стават колосални. Защото себенадмогването, способността да направиш макар и една малка крачка отвъд предела, на който се смяташ способен, е най-голямата победа в живота.

Сигурно много от вас си мислят, че съм открила топлата вода. Научавайки за всеки човек като Боян Петров се чувствам дребна и жалка душица, защото страховете и грижите ми изглеждат мижитурести и мизерни, поставени до постиженията на хора като него. Може би обаче не съм единствената с това чувство и може би не трябва така пренебрежително да омаловажаваме собствените си демони и кръстове, защото всеки има своята Голгота и различните голготи не са съизмерими. А и казват, че всекиму е отреден толкова стръмен и тежък път, колкото е в състояние да извърви. Макар че все пак мнозина рухват – факт.

Откакто разбрах за нелепия инцидент с Боян Петров и Андрей Ковачев в Кресненското дефиле (място, към което имам особен сантимент, между другото), някак все се сещам за абсурдната смърт на Гауди. И – извинете за клишето – но се моля със сърце и душа Петров (и Ковачев, разбира се) да изкачи И този връх, да пребори И това препятствие. Освен заради новото значение на алпинизма за мен, и заради дори още по-важното величие на този човек – да заразява други с животворния бацил на куража си. Защото е истинско величие да върнеш желанието за живот дори само на един човек, а какво остава за повече. Разбирам го пределно добре и поради съвсем лична причина: дългогодишната ми детска любов си отиде от този свят именно защото беше изгубил този кураж и не се беше намерил кой да му помогне да го съгради отново. Затова съм сигурна, че в този момент още поне седем милиона сърца се молят. Дори и атеистите.

20 April 2016

All Saints


И друг път съм писала за геройството на лекарската професия, но колкото и да се пише – все ще е малко. Да почна този път с това, че мразя да гледам „лекарски“ филми и сериали – тип „Спешно отделение“. Може би защото се ужасявам от болката и страданието, ама наистина. Не мога да гледам такива неща като обикновен страничен наблюдател, не ми се получава. От друга страна повечето подобни филми се спускат по лесната лайсна на зрелищни и драматични, но не дотам често срещани сюжети. А драмата е в детайлите:
-          Когато сестрата в операционната изпуска металния барабан с инструменти и той се стоварва с цялата си метална тежест на всичките си инструменти, надвесва се над теб, чакащия за операция, и пита уплашено, „стреснах ли ви“, а вие тъжно се усмихвате, „не – без друго съм толкова стресната, че повече не можете“;
-          Когато след операция в полузамаяно от упойката състояние ви тикат на носилка към стаята и случаен лекар или санитар ви погалва по челото и пита „как сте“;
-          Когато в болничната стая наднича сестрата и търси „бременната“, а една от пациентките се обажда, „тука нямаме бременни – всички сме изкормени“
-          Когато дежурната сестра има мигренозен пристъп и е по-крива от маслинено дърво, но понеже проявявате съчувствие, кротко щипва шепа салфетки и ви ги подава вместо тоалетна хартия.
-          Когато коктейлът на анестезията те грабва в магичната си прегръдка като някаква дизайнерска бутикова дрога и те понася през многомерни плазми, плаващи като гъвкав калейдоскоп, преливащи от жълто, през оранжево до червено. Много рубинено червено – цвят на кръв. А когато се върнеш обратно тук, преди всичко друго от очите ти тръгват сълзи върху операционната маса – сълзи на признателност.

За пореден път се убеждавам, че психическото напрежение, което един медик понася за един средностатистически работен ден се равнява на около това, което моята психика може да понесе за няколко месеца. Не мога да спра да се удивлявам как е възможно изобщо някой да пожелае да бъде лекар. Не можеш да си обикновен човек и да работиш такава професия – Бог трябва да те е забъркал с различна закваска, в осмия ден от седмицата и да те е кръстил в тринайста зодия. Ние си чоплим всеки своята скромна професионална лехичка, от която – да, някъде нещичко все зависи и все служи някому. Но нито една лехичка не може да се сравни с чудото на медиците, тяхното е изцяло ДУША и ОГЪН. А душата и огънят са любов. Каквото и да си говорим, най-малкото общо кратно на всичко на този свят е любовта.

M/Mink на Byredo


Преди време, когато си купих любимия ми Avignon на Comme Des Garcons, консултантът в магазина беше така любезен да ми даде мостри на два парфюма на Byredo. Byredo са икона и досега някак все не намирах момент дори да пробвам мострите. Тези дни зачетох страницата за единия от тях във Фрагрантика и тя се беше превърнала в земетръсна стихия от крайни мнения. Дори първите няколко ми бяха достатъчни да подходя към този парфюм с крайно, ама крайно изострено внимание – едва ли не с единия пръст на 112 на телефона. По всичко личеше, че ме очакваше нещо минимум извънземно. Макар че най-масовото описание гравитираше към… котешка урина, което си е земно отвсякъде. 

Ето част от коментарите:

„Исках да го харесам след прочетеното за него, но трябва да се съглася, че мирише на котешка урина върху кожено яке. Въпреки това определено уважавам Byredo и опита им да създадат оригинален аромат.“

„Представете си, че сте нападнати от мръсно куче в красива градина в горещ летен ден и всичко е в кръв.“

В Стинсън Бийч, отвъд моста на Сан Франсиско имаше външни душове, които ползвахме за да отмием пясъка и мърсотията. В редки изключително горещи дни дървените душове буквално завираха – тогава сякаш и солта и остатъците от водораслите започваха да се готвят в собствен сос. От време на време туристи от близките мотели идваха от басейните, омазани със смесица от слънцезащитни продукти и хлор. Ето на всичко ТОВА мирише този парфюм. И е някак въздействащ. Като дете обичах мириса на солена вода и водорасли. Но ако нямате прогресивно въображение, няма да разбиете шифъра на този шик аромат.“

„… Децата също бяха впечатлени:
-          Мирише точно като буболечка, която току-що ти се е изпишкала в ръката.
-          Не, мирише точно като външната тоалетна през зимата, когато всичко е замръзнало.“

След всичко това (и доста повече) поех дълбоко въздух и пръснах крайно пестеливо от миниатюрното флаконче. Истина е: ароматът е зашеметяващ и за мен е извънземен, просто нямам с какво да го сравня, може би защото не съм имала котка, нито съм си играла кой знае колко с буболечки. Не мога да свържа никаква уриноподобна миризма от собствения си архив аромати с това, което усещам на китката си. Има тънка терпентинова нишка, а тялото напомня на машинно масло или някакъв промишлен химикал. Може би бих описала парфюма като ърбън/ индъстриъл. Ако някога срещна някой с този парфюм, категорично ще го спра, в която и част на света да е. Парфюмите на Byredo по принцип са унисекс, но ако изхождаме от класическите хипотези, този клони определено към мъжки. Сигурна съм, че жена, която носи ТОВА НЕЩО на себе си, ще разстреля от упор моментално всеки мъж, като под разстрел имам предвид до разпръсване на вътрешностите по асфалта или бетона. И вече знам как ще се позабавлявам с остатъка от флакончето. А ако се сдобия с пълноценен флакон, не ми се мисли.


Edit: стигнах и до базата. Терпентинът тук отстъпва на плътно солидно улегнало пачули – старо мухлясало дърво, което вече наистина обичам.

29 February 2016

Да се хванеш за зелено

Две ултракратки рандевута днес, второто – приятно приятелско. Но първото (изключително странно съвпаднало с една от целите ми за след работа) сáмо дойде да потвърди колко безвъзвратно провалени са едни тежко преболедувани вече отношения.  Което пък наклони везните в полза на ударна шопинг терапия, която и без това ми се прокрадваше в ума. Съвсем застопори везните фактът, че Салон Олфактив ми беше на път.
И ето го: източно-православният зелен тамянов Zagorsk, брат на католическия пушеков Avignon, в който се влюбих преди няколко години. Zagorsk беше заплануван още тогава за някоя ранна пролет. Защото той е борове, около чиято стара дървесина се прокрадва здравец и смели папратови филизи, пробождащи влажна пръст и мъх, тръпчива и подправъчна... срещащи се с кварталната черква, от чиято врата пропълзява ранен великденски тамян, мноооого преди да цъфнат първите джанки. Меланхоличен, дистанциран, крайно сериозен – знам, че няма шанс да го срещна случайно, носен от друг/а. И се надявам да направи март поне малко по-поносим, защото от много години с март-овете се гледаме криво изпод вежди.

А пазаруването в Салон Олфактив е от-кутюр-шопинг, не (само) заради класата на продуктите. По-скоро заради това, че ти отключват, за да влезеш, което създава намек и усещане за специално място; заради приятното отношение на младежа (най-симпатичният гей, на който съм попадала), компетентните му съвети, липсата на снизходително отношение, и любезното „Минавайте даже и без да купувате!“, с което ме изпраща.