На запад от запада

Особеният ми сантимент към Португалия всъщност се роди от португалския език, който пък тръгна от боса новата. Беше преди 6-7 години, когато открих, че тази музика ми действа успокояващо в тежък период на тревожност и притеснения. Така в ушите ми този шъшкащ и жъжкащ, грубоват и островат език с прекомерно много Ъ-та и У-та зазвуча по своему очарователно. Към това обаче трябва да се добави още едно очарование: сюжетната линия в Love Actually между Джейми (Колин Фърт) и Ани (Nina Sosanya) с тяхната двуезична любов, в която той говореше на английски, тя – на португалски, но със сърцата си двамата се разбираха идеално, хем без цялата история да страда от захаросана или блудкава романтика.
Скоро след това Португалия ми стана мечтана дестинация, нареждайки се редом до Германия, Египет и Куба, и, както се оказа, реализацията на тази мечта изпревари по-старите.
Любовната ми среша на живо с Лисабон не беше от пръв поглед както се случи с Барселона, когато още със стъпването ми на Ла Рамбла ме обзе някаква магия, въпреки че никога не бях имала каквато и да било симпатия към Испания. Романсът ми с шарения град на трамваите израсна стъпка по стъпка, улица по улица, квартал по квартал.



Мястото на хотела ни, „Duas Nações“, беше превъзходно – пресечката на Rua Augusta и Rua da Vitória, недалеч от арката и Praça do Comércio. Rua Augusta e нещо като лисабонската Витошка, но несравнимо по-благородна: не много широка, но достатъчно да побере ресторанти и ресторантчета, разположили маси по средата, подкована с малки павенца, огладени до порцелан и подредени в красиви орнаменти, видими от прозорците на хотелската ни стая. Бяхме между два от емблематичните райони, Baixa и Chiadu, а недалеч беше и най-старият – Alfama, единственият, останал неразрушен при адското земетресение през 1755г. По улиците на Alfama се разхождаме първата вечер, където бързичко си намираме ресторантче с жива фадо музика.
Азулежу: така се наричат характерните керамични плочки, използвани масово за декорация, а и изолация

Тук е мястото да спомена, че малко сбъркано боса новата беше родила любовта ми към Португалия, а не към Бразилия. Затова пък фадото, истинската португалска музика, продължава да не е моята музика. Което не ми пречи ни най-малко да изкарам прекрасна вечер в Restaurante San Miguel De Alfama. Всъщност първото ми впечатление от храната в Португалия е руколата: току-що оставили багажа в хотела сядаме за бързо леко хапване в червеното клубно кафе на Бенфика непосредствено до хотела, където си поръчвам салата Капрезе, очаквайки, разбира се, домати с моцарела и песто. Вместо това получавам огромно количество рукола с малко чери доматчета и моцарела на кубчета?! По-нататък нещата с храната си идват по местата. Което ще рече: кратки менюта в заведенията, изключително морска храна, доста мазна в отделни случаи, от което обаче не ми става тежко, и – много важно – прясна и приготвена на момента. Много разпространена треска (bacalhau), но също сьомга и други риби, приятна салата от маринован октопод… Ако гарнитурата е салата, най-често е преобладаващо зелена (останах с впечатлението, че доматите са им дефицитни). Картофите често са дребни и печени цели, с обелката (вкусни са), понякога са под формата на чипс. Прекрасна храна ни посрещна в едно нищо и никакво невзрачно капанче до кулата Белем. Тези хора са способни да забъркат дори и неугледни буламачи с рибни късчета, които обаче се оказват изненадващо вкусни.
Кафене, наименувано с любимата ми португалска думичка, означаваща носталгия, копнеж
Но това, което ме очарова още повече от храната, са ХОРАТА. Дори и първоначално да подходят подозрително (или поне на мен така ми се струваше), в следващия момент откликват безкрайно сърдечно и с готовност да помогнат. В същото капанче сервитьорката вика неин колега да ни обясни как да стигнем до статуята на Христос, изважда листче, пише посоки, обекти за ориентация, накрая вика шофьор на тук-тук (аз нарекох това странно превозно средство с три колела пърпоретка). Пътуването с пърпоретката е епично: издухва ми главата, тъй като се движим дори по магистралата (!) и моста „25 април“ (мостът, впрочем, често е сравняван с Голдън Гейт в Сан Франциско, което не е случайно, тъй като двата са конструирани от една и съща компания; другият изумителен мост е „Вашку да Гама“ – най-дългият в Европа). Шофьорът, Жоао, е прекомерно любезен и галантен, като не спира да говори, често обърнат назад към нас докато се впуска в безумни маневри в трафика. Накрая, естествено, ни нацелува. На мен лично цялото интимничене ми идва малко в повече, но пък е редно де се оцени старанието, хех.

Та, хората. В едно от заведенията, в което вечеряме – Bacalhau Com Todos, за десерт собственикът ми целува ръката на тръгване. На всичкото отгоре хваща окото, а сервитьорът ни е най-красивият монголоиден екземпляр, който съм виждала. И тогава не е случайно, че при толкова много ресторанти повтаряме този последната вечер.
Португалците говорят масово английски (не само по-младите), при това с чудесно произношение, наистина чудесно! Останах с впечатлението, че сред неговорещите попадат най-често чернокожи от по-ниската социална стълбица – например камериерките или момичето, което прибираше таксата за тоалетната в Белем. По принцип чернокожите са доста, хора от индийско-пакистански произход пък много често държат магазинчетата за сувенири. Повечето португалци, които видях, бяха смугли. Попитахме Жоао за вида на „оригиналните“ португалци и той обясни, че имат много африкански/мавритански примеси, особено в южната част на страната, където са и по-близо до Африка.
Първия обект, който посещаваме, е Castelo de São Jorge. На мен замъците са ми интересни преди всичко отвътре, а този няма вътре – той е нещо като нашия Царевец, но все пак разходката е хубава и предлага красиви miradouros, тоест гледки – думичка, която е на всяка крачка в Лисабон. Нещо, което за малко щяхме да пропуснем: демонстрацията на camera obscura в замъка. За съжаление трябваше да чакаме доста (ако изобщо ни огрее) за презентацията на английски, затова влизаме на испанската. За което съжалявам, въпреки че и без да разбираме обясненията видяното е впечатляващо: защото ни представя 360-градусова панорамна гледка на цялата околност върху кръгъл бял екран вътре в тъмната стая. На слизане от „кащелото“ се отбиваме в един винен бар – съвсем непретенциозен като обстановка, но не и откъм съдържание. Сервитьорът е истински консултант, а изборът – огромен. Първо определяме диапазон на цената (най-ниската е 4 евро за чаша), след което той ни предлага „на сляпо“ да дегустираме три вина и от тях да си изберем какво да пием. Удоволствието си заслужава. Португалските вина са великолепни, изключително разнообразни, а друга характерна напитка за Португалия е джинджинята (или джинджа) – черешов ликьор, сладък и малко по-силен от вино. Както ни е обяснил Жоао, шофьорът на пърпоретката, джинджинята е малка джинджа ;)
Следващ обект в програмата е океанариума. Вече съм била в барселонския и смятах, че мога да пропусна този за сметка на други забележителности (например музеи), но понеже напасването с двете ми приятелки се оказва сложно, а и аз съм много зле с ориентацията, решавам в крайна сметка да се присъединя към тях. Разбира се, океанариумът е впечатляващо съоръжение. Освен това за първи път виждам пингвини на живо, макар и дребнички, поне спрямо моите представи. И може би бижуто за мен, което липсва в Барселона, е симулацията на тропическа гора – с влагата и топлината. Иначе особеното за океанариума е, че в него съжителстват биологични видове от съвсем различни и дори противоположни географски ширини, при това с илюзията, че обитават един воден басейн, тъй като са разделени от прозрачни акрилни стени.
Лисабон има и модерно лице. Тази сграда се намира до Парка на нациите, където е разположен океанариумът 








Близо до океанариума се качваме и на въжената линия, която стига до ултрамодерната сграда на хотел Myriad, а накрая – малко шопинг в близкия търговски център, който се казва, познахте – „Вашку да Гама“.
Манастирът Жеронимуш – очаквано пищен, включително и отвън, макар и от камък. Човешкият ум (поне моят) трудно може да побере идеята как (и колко на брой) ръце са сътворили това чудо, при това в такъв мащаб. Казват, че е строен в продължение на 50 години, но дори и те ми се струват малко за изграждането на подобен артефакт. Твърди се, че строителството му е финансирано с постъпленията от специален данък върху източните подправки (5%) с изключение на пипера, канелата и карамфила. Предпочитам да не се опитвам да смятам колко тона подправки са „заровени“ в този каменен мастодонт. Стилът на сградата е специфичен португалски късен готик, наречен „мануелино“. Вътре откриваме и гробницата на Вашку да Гама. За съжаление не остава време за музея на каретите и ботаническата градина, както и за археологическия музей. Любопитна подробност е, че в манастира на 13.12.2007г. е подписан Лисабонският договор, който поставя основите на реформите на Европейския съюз.
Манастирът Жеронимуш 


Гробницата на Вашку да Гама 


Кулата Белем – удивително е как едно отбранително по замисъла си съоръжение се е превърнало в произведение на изкуството, как дори към прозаична цел като войната е подходено естетически. Аз, като убеден пацифист, оценявам най-вече това. Разбира се, кулата също предлага приятни miradouros, част от които към мътно кафявите води на реката (огромната Тежу). Мястото е забележително и с това, че оттам потегля Вашку да Гама за Индия. Някога р. Тежу е била (още) по-широка и кулата е била построена вътре в нея, докато в днешно време е практически на брега.
Кулата Белем 


Стигаме до Синтра – планинско градче недалеч от Лисабон, след около 40 мин. с влак. Предварително съм прочела, че се характеризира с микроклимат, което се оказва чист евфемизъм за „студ“. А аз изобщо не съм си взела връхна дреха (но поне съм с дълга пола). Забележителното в Синтра са дворците. В центъра е Националният дворец, за който за огромно мое съжаление не ни остава време. Други дворци, които пропускаме, са Castelo dos Mouros, който без друго съм склонна да прежаля, и Quinta da Regaleira, който – чета в пътеводителя – „изобилства от езотерична символика и смесва неоготическия и неомануелинския архитектурен стил с класическото романтично увлечение“. В крайна сметка разглеждаме само Пена, описван като „на ръба на кича“. Дворецът отвън е като от приказките или от декор на филм – цветен и разкошен. Дълго обикаляме кули и външни коридори, а от северната страна ме надухва жесток вятър. И когато вече разочаровано си мисля, че и тук няма „вътре“, откриваме входа! Видяното вътре ме компенсира за пропуснатата обиколка на Националния дворец: изобилно, пищно, великолепно, разточително.
Националният дворец в Синтра 

Дворецът Пена 

Дворецът Пена 

 Зала за хранене в двореца Пена

Дворецът Пена: особено ме впечатляват креслата и столовете 

Дворецът Пена: кухнята
Пропускаме и обиколката на грамадния парк на Пена, за да можем същия ден да отидем и до Cabo da Roca – най-западната точка на Европа. До нея стигаме с автобус от Синтра. Стръмен скалист бряг, висок 140 м, в чиито основи са разбиват вълните, брулен от мощни ветрове. Изобщо, това е денят на студа, и съм благодарна, че не се разболявам. Cabo da Roca е едно от най-силните ми преживявания в Португалия – възможността да видиш от нещо като 270-градусов ъгъл колко безбрежен е Атлантикът е безподобна, а усещането – космическо. Затова и прежалвам 11 евро за сертификата, който издават на желаещите.

С това растение е покрит хълмът на Кабо да Рока 

Кабо да Рока
Кабо да Рока
Другото силно усещане е при статуята на Христос, Cristo Rei. До нея всъщност ни откарва Жоао с пърпоретката. Оставя ни долу, а ние влизаме вътре, качваме се с асансьора, а после по стълбите, и се озоваваме в подножието на гигантската фигура. А казват, че е незначителна (и нагла реплика) спрямо тази в Рио де Жанейро.

Мирадору от статуята на Христос. Долу вляво се вижда сянката на статуята
Последният пълен ден в Португалия вземаме влак до Кашкайш, курортен град с плажове на около 40 мин. с влак от Лисабон. Бързо намираме хубав (пясъчен!) плаж, близо до самата жп гара, но плажуването не ни се получава много. Времето не е много топло, а слънцето се скрива честичко от облаци. Към това трябва да се добави и невъзможността за къпане – водата на Атлантика е мнооого студена. Топвам си краката за няколко минути и те измръзват! Но все пак полежавам на плажа, после се разхождаме до още няколко плажа, сядаме да хапнем, малко шопинг в близкия супермаркет и обратно към Лисабон. Където най-сетне стигаме до една от местните атракции – т.нар. елевадóр-и. На всичкото отгоре единият – Санта Жушта – е съвсем близо до хотела ни. Шегувам се, че тези асансьори са като част от градския транспорт на Лисабон, който е построен върху хълмове, които хич не са ниски. Част от тях елевадорите са с декоративно-атракционна функция – какъвто е и Санта Жушта. Той изглежда красив и впечатляващ отвън, построен е от един от чираците на Густав Айфел. Не води до никъде – просто се качваш на него, разхождаш се на уширената горна част и се любуваш на мирадоруто. Което хич не е малко, естествено.
Кашкайш
Санта Жушта 

Мирадору от Санта Жушта
За десерт остава черешката на тортата – пътуването с ретро трамвай. Да отидеш в Лисабон и да не се качиш на ретро трамвай е като да отидеш в Рим и да не видиш папата, точка по въпроса.

Започнах с португалския език и ще завърша с него. Няколко месеца преди пътуването си купих разговорник и освен да го чета започнах да научавам по някоя дума и израз с Memrize на телефона. Оказа се, че ужасно съм подценила този език, ама много! Уж звучи рязко (=лесно), а дори произношението се оказа проблемно. Кошмарите започваха още от едно просто „а“: в разговорника произношението му беше описано с нещо като „пригответе са да артикулирате нещо средно между А и Е, но произнесете Ъ“ (!!!). После – носовки. После – две различни Р-та, които имат и смислоразделителна функция. Ужас. Току-виж искаш да кажеш „скъп“, а казваш „количка в супермаркет“ заради едното гърлено Р… После: човек, когато пътува в друга държава, чийто език не знае, научава най-напред „благодаря“. Еми не. Ние го научихме чак на 2-я ден, защото едва тогава виненият консултант се случи да ни обясни, че не трябва да казваме „обригаду“, понеже сме жени, а „обригада“! Даже и „благодаря“-то им не е просто благодаря.

Comments

Fly Traveler said…
Много красиво написано, браво!
cheerry said…
Благодаря!

Popular Posts