13 March 2014

United Colours of Shoes


Имах късмета да не ми се налага да работя докато следвам. През последната студентска година обаче финансовият колапс и кризата от 1996-1997 доста промениха нещата, и когато се дипломирах в края на 1997-ма, вече беше спешно да си намеря работа. Далеч не изненадващо тогава се оказах в един параграф 22, в който бяха доста хора като мен: не можех да си намеря работа, защото нямах опит, а нямах опит, защото не можех да си намеря работа. След половин година започнах в голяма фирма с шеф пословичен в бранша психопат, от който успях да избягам чак 7 месеца по-късно. Тогава попаднах в една „агенция за подбор на персонал“.
По онова време този бизнес беше млад и „играчите на пазара“ бяха  аматьорски квартални фирмички с офиси в сбутани апартаменти. Тази поне беше в елитен квартал и хубава стара кооперация, а собственичката беше „артистична“ персона с видимо високо самочувствие и осезаемо надменно отношение, което още в началото ме подразни. Когато ме попита с какво бих искала да се занимавам и аз отговорих, тя презрително се изсмя:
-          То и аз исках да стана автомобилен състезател!
И това при положение, че имах диплома по финанси и бях отговорила (не много уверено) „финансов анализ“, а не летец изпитател.
Освен с неосъществените й автомобилни амбиции съм запомнила тази жена и с ОБУВКИТЕ. Тя се възмущаваше на хората, които носят черни обувки: колко тривиално, колко клише било това, не можели ли да си купят ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ, например, или сини?! Седяхме с нея от двете страни на масата в офиса й: от едната страна тя, с цветната й претенция, от другата аз – отчаяно нуждаеща се от работа, защото джобът ми бие на кухо, и на този джоб цветните обувки му бяха последен проблем. Защото цветните обувки ангажират повече дрехи, а за повече дрехи са нужни повече пари.

Никога не съм забравяла тази случка, но днес специално се сетих за нея по повод един „призив“ във фейсбук за повече шарени дрехи, в който се казваше „навън е пролет, а улиците на градовете ни приличат на огромни погребални процесии - всички са облечени в черно, сиво или мръснокафяво“. Въпреки че не се съмнявам в добронамереността на автора бегло ме лъхна на онази жена, онзи уонаби автомобилен пилот.
За да не създам впечатлението за апологет на мрачните цветове обаче да кажа: допреди нещо като 2-3 години те наистина бяха запълнили гардероба ми – ей така, по инерция. Промяната започна след ужасно горчиво и болезнено преживяване, след което се вкопчих в живота, и различните и ярки цветове се оказаха и средство, и символ, и израз на това. Още повече, че няма как да не се забъркаш с цветовете, ако започнеш да прекарваш с фотоапарата малко повечко време.
Сега смятам, че черното е един чудесен цвят, но не трябва да преобладава в живота. Още нося черно понякога, но когато се поуморя от измисляне на цветове и имам нужда от малко почивка. По-често обаче съм на ръба на шизофренична еклектика – или „цигания“. И, да – няма как да не забелязвам човешките талази, облечени в черно-сиво-кафяво, особено през зимата. Не знам за хората с призива във фейсбук, но аз съм се питала ЗАЩО е така:
-          Да, някои хора наистина са скучни или семпли в не най-добрия смисъл на „семпли“
-          Някои обаче са твърде угрижени, за да имат сили да мислят за цветове
-          Някои са се оставили на рутината и течението
-          Някои нямат кураж и не смеят да рискуват, за да не станат смешни
-          Някои биха казали „ами защото това продават“ (тук може би търговците ще отговорят „ами защото това търсят“)
-          Някои просто не могат да си позволят ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.
Но всички те имат нужда да бъдат повече разбирани и по-малко упреквани и съдени.

А аз съм финансов анализатор от няколко години – за добро или лошо.