13 May 2013

Спешно причастие


Снимка: БГНЕС
Не съм от хард феновете на Depeche Mode, но в атмосферата, която създават, има нещо космическо. До 2006 не бях харесвала никога Enjoy The Silence – тогава обаче, пак на този почти крайградски стадион нещо се преобърна. И сега беше така -  всичко се разлюлява хипнотично и пречистващо, и когато пееш All I ever wanted, all I ever needed is here in my arms”- това не е просто стих, а заклинание.
Не знам дали бях попаднала в грешната част от стадиона (някъде към средата на терена), но усещането май беше различно от предишния път, през 2006 – тогава въздухът беше нажежен до синьо, а сега лежеше вглъбен. Изпитвам ужас от бурни масовки, но този път не разбирах хората наоколо – бях заобиколена от интровертни побити камъни. Вярно, че всеки има собствен израз на емоциите си, но как е възможно да стоиш като вкопан дори на Just Can’t Get Enough?! Исках да тръгна и да ги разтърсвам един по един, да ги накарам да пляскат докато раменете им се откачат и дланите им изтръпнат и спрат да ги усещат, да скачат докато петите им запулсират и небето се обърне под краката им, да пеят докато гласните им струни се оплетат в английски ластик, да плачат докато извикат пак спрелия дъжд... защото как иначе разбират, че са ЖИВИ?!

12 May 2013

Dream On


Допреди няколко години бях редовен член на една от изборните комисии в квартала в продължение на много години. Ясно е, че е доста изморително, ясно е, че не е за парите, които са смешни. По-скоро за социопат като мен комуникацията с толкова хора за един ден е нещо като микро приключение, почти предизвикателство и много „удобна позиция” за наблюдение. Защото понякога ми е изключително интересно да наблюдавам хората, áко и темерутщината ми.
Още един фактор в решението ми да участвам в комисия бяха част от „колегите” – много пъти сме работили заедно с бившата ми класна, с която е винаги забавно и интересно. При това ползата беше взаимна, защото тя – като преподавател по литература – винаги се изприщваше от числата и попълването на протоколите с резултатите, които пък за мен далеч не бяха голяма драма.
Какво се случи после ли? Ами умората надделя. Просто почивката ми стана прекалено ценна, за да жертвам част от нея за избори.

Първите избори, на които участвах, бяха онези през април 1997, а те не бяха просто избори. С толкова надежда и мечти влязохме в тях и, колкото и да е наивно – докато брояхме бюлетините в края на деня се чувствах почти част от историята, едно възелче молекули в организма й.

И пак колкото и да е наивно – днес продължавам детински да недоумявам как е възможна цялата помия наоколо, как е възможно да виреят толкова много престъпни съзнания, с толкова мъртви съвести. И дали тези съвести са мъртвородени или са умрели някъде по пътя.