03 January 2011

Приложна демиургия


Поводът за този пост е демонстративния отказ на един френд във фейсбук да подкрепи кауза за ин витро оплождане. Той смяташе, че това е нещо изкуствено и „подигравка с природата”. За подигравка категорично не съм съгласна, а колкото до „изкуствено”... До преди няколко години и доколкото изобщо се бях замисляла, и аз намирах нещо обезпокоително в подобен акт. Но тогава се случи нещо, което промени мисленето ми.

Приятел на моя приятелка – ще го нарека Светослав – работи в ин витро клиника в един от големите градове. По онова време с приятелката ми бяхме отишли там не помня по какъв повод и вечерта трябваше заедно с него да минем през работата му. Беше късно и в клиниката вече нямаше почти никой. Той ни даде калцуни и влязохме. Заведе ни в самия му кабинет. Това момче не просто работи там – той собственоръчно опложда яйцеклетките... И той като много други хора си има професионални изкривявания, които се изразяват в това, че е свикнал да се изразява директно – някои го наричат цинизъм. „Идва веднъж една колежка и вижда парче торта (нали все някой черпи) на бюрото ми редом с пробите сперма и взе да се превзема – как можело... Бе айде моля ти се, нали и ти гълташ...”

Същия ден клиниката се беше сдобила с нов апарат – ужасно скъп микроскоп (шест- или седемцифрена сума), посредством който можеше да се прави оплождане по качествено различна технология с много по-висока ефективност. Не съм сигурна, че си спомням добре, а и съм далеч от тази материя, но в общи линии Светослав ни обясни, че ако досега са вкарвали няколко сперматозоида в пространство около яйцеклетката с надеждата някой от тях да я оплоди, то сега вкарват един сперматозоид вътре в яйцеклетката. Беше направил няколко оплождания по новата технология и няколко по старата. Показваше ни металния цилиндър, където съхраняват спермата, инкубатора с яйцеклетките... Бях буквално настръхнала и стъпвах като върху чинии.

„Не сте влизали никога тук, ок?” – предупреди ни на излизане. Естествено. Но нещо ме тревожеше, чувствах си главата като обърната наопаки: редно ли е да изземваме ролята на Бог, да създаваме живот вместо него? Погледнах с ъгълчето на окото си Светослав.

На следващия ден се видяхме пак, той беше ходил за няколко часа до клиниката и изглеждаше замислен:

„Странно... Няколко клетки от оплодените са започнали да се делят – но повечето от тях са оплодените по стария метод, няма логика...”

‘Защо... защо другите не се делят?”

„Не е ясно... няма обяснение. Ние не можем да направим нищо повече.”

Някак си се успокоих – все пак Бог има последната дума. Все още. Не е лошо да го проумеем преди да е станало твърде късно.