25 December 2008

Бъдни вечер

„Пебо... айде да откъснеш малко от вашия дрян и да го бучнеш на оградата, дъщеря ми ще мине да го вземе по някое време...” – примоли се маман по телефона на съседчето. Инак трябваше да ходя да търся дрян по горите, ако държах да спазим традицията.
Няколко часа по-късно на съседската порта намерих побити четири клонки напъпил дрян. Момчето не беше забравило, макар че със сигурност има по-интересни неща в главата си.
Честита Коледа.

12 December 2008

„Аз това не съм го поръчвала!”

Колежката (с главно „К”) има рожден ден в много подходящ момент: днес. След не особено успешния масаж завчера, това е часът ми по смехотерапия. Бях готова да го пропусна заради нещо, което бях подредила редом с най-скъпите и най-ценните неща в живота си, а то самó си присвои стойност Кръгла Нула.
До преди 3,5 месеца, докато все още работехме заедно и си организирахме разточителни обеди се случваше като дойде сметката Колежката да възкликне, „Ааааа, не! Това не съм го яла! Даже не съм го поръчвала...”
Сега и аз се чувствам така: ТОВА НЕ СЪМ ГО ПОРЪЧВАЛА!
Не съм поръчвала да ме лъжат.
Не съм поръчвала да получавам противоположното на това, което давам.
Не съм поръчвала да украсявам коледно насила мястото, което ми се води вкъщи по лична карта.
Не съм поръчвала по Коледа да тежа 43 кг, 50 са ми ок, не се ли вижда?
Не съм поръчвала всъщност да нямам празници.

Алоооооооооу...
Г-н Коледа?
Г-да Джуджета?
Г-це Снежанка?
ЕНИУАН?
Не съм поръчвала сутрин да намирам реалността опипом и да пищя при всяко протягане на ръцете.

11 December 2008

The End

Не, Вселената НЕ ЗНАЕ какво върши.
И аз не вярвам вече в НИЩО и на НИКОГО.

07 December 2008

Къде сме ние

Завчера с колегите неволно подслушахме телефонен разговор на ББ със сина му, от който се разбираше, че на детето са му писали двойка по математика. Поне отстрани нямам впечатлението да го държат прекалено изкъсо, и този път нямаше мъмрене. После ББ сподели: написали му ниската оценка не защото не си е решил задачите или не е доказал еди коя си теорема, а защото подсказвал на приятелката си! „Бащичко!” – пошегува се ББ.
Не че е от особено значение, но момчето учи в гимназията, която завърших аз. И която и досега си остава една от най-качествените институции с най-качествените хора, до които изобщо съм имала досег. Неволно наричам учителите си там преподаватели – може би защото от тях научих много повече, отколкото в порнографския вуз после. Освен това дълго време смятах, че след катастрофалното ми представяне на теста при кандидатстването ми за работата, която имам в момента, решаваща роля да ме извикат на интервю (и на работа) е бил точно този ред от сивито ми – с името на гимназията. На няколко пъти бях опитвала да подразбера от колегите кое точно е било факторът, докато накрая разбрах истината: въпреки негативната оценка на Старшата („ами доста грешки има на теста...”), ББ казал, „абе я да извикаме онова симпатичното момиче...” Не ме беше виждал на живо, просто на сивито имаше снимка – снимка за документи, не друга. Малко се постреснах от факта, че една снимка за лична карта е решила новата посока в живота ми...
Край на скобата. Мисълта ми беше за двойката. Аз ли случих калпаво поколение или вечно се разминавам с точните хора – не знам. Искам да кажа, завиждам на момиченцето. Благородно, разбира се. Може би има надежда – ако не за мен, поне за следващите.

22 November 2008

Customers Service

Винаги съм си мислела, че е ужасно да работиш в кол център, дори за хора, на които по принцип им се удава работата с клиенти (какъвто аз далеч не съм). Толкова по-голямо е възхищението ми, когато срещна адекватно отношение след служебното „За еди-какво-си наберете 1, за друго наберете 2...”
Малко е срамно за човек, който работи в областта на финансите, но едва преди седмица направих първите си опити в интернет банкирането с цел да облекча семейните финанси и откъм процедура на плащане. Нямам електронен подпис, не познавам и системите за електронни разплащания на другите банки, но се оказа, че моята банка – по стечение на обстоятелствата добрата стара ДСК – разполага с опция за общи електронни разплащания без електронен подпис. Необходимо беше да заявя и инсталирам цифров сертификат, с който да подписвам нарежданията за плащания. На пръв поглед изглеждаше малко сложно, на практика не е чак толкоз. Ако има нещо тромаво в системата, то е изцяло в името на по-висока сигурност.
Първият ми опит не успя – не бях инсталирала правилно сертификата. При втория опит – който изискваше изтриване на стария и издаване на нов сертификат – отново се появи проблем. Служителката в кол центъра отсреща изпадна в ступор, и след всевъзможни опити и около 30 минутен разговор по телефона, стигна до извода, че имам проблем с браузъра – вероятно някаква неведома настройка още при инсталацията му, дали не и при инсталацията на самата операционната система.
Стигнах до момент, в който човек започва искрено да псува MS и IE.
Mozilla успя – с цената на пореден (трети!) издаден цифров сертификат и малко повече пароли. Накрая с момичето от кол центъра отсреща се разсмяхме щастливо в един глас, като приятелки. И ето, че днес – алилуя! – си платих потреблението на вода по интернет!!!
Сигурно много хора ще ми се изсмеят, но изпратих благодарствен мейл до банката за работата на кол центъра. Някак не изхождам от презумпцията, че „на тях това им е работата”. Обичам да благодаря (здравословно е, освен всичко) и ми се е случвало да пратя „благодаря-за-отношението”-мейл до таксиметрова компания заради шофьор, който, понеже нямаше да ми върне, в крайна сметка изобщо отказа да му плащам разстоянието от Стрелбище до Св. Неделя.
Понякога клаксонът не нервна кучка зад волана на пешеходна пътека може да ми развали ако не деня, то поне половината ден. Но и отношението на хора като тези в кол центъра на ДСК може да ми направи не деня, а цялата седмица.

21 November 2008

What I first saw...

Нали съм го обърнала на шопинг терапия напоследък, завчера се сдобих с нови ботуши (макар че те са необходимост, не каприз). След купища изгледани и 5-6 пробвани модела накрая купих тези, които първи ми хванаха окото и първи пробвах.
Същото се случи и с моя любим красив сребрист Делю: беше ми първата любов сред десетки преносими компютри, които прегледах, премерих, претеглих и прецених в търсене на оптимум „качество-параметри-цена-външен вид” - в този ред. Поне засега, чукам на дърво, 9 месеца до тук, не личи да съм уцелила партида, сглобявана [в Ирландия] в деня след празника на Св. Патрик – Делю ми отвръща със същата любов, с която се отнасям аз към него.
В университета, когато трябваше на изпит да тегля въпрос, винаги вземах първия, най-горния.
Не знам как е при другите, но на мен явно ми се получава с първите неща – не помня някога да са ме разочаровали.

19 November 2008

Аз, темерутчето

Малко ми се смяха в офиса като разбраха как съм се запознала с новия колега. Преди няколко месеца, когато аз бях нова, ме представиха официално веднага след интервюто, но сега той просто седеше на бюрото сутринта, забил съсредоточен поглед в него, и си помислих, че сигурно се чувства кофти. Поне аз бих, пък нали все се вмъквам в чуждите обувки... Затова отидох и му подадох ръка за здрасти.
Смешното беше, че тогава, преди около седмица, той всъщност още не ни беше колега – просто е чакал за интервю, но „изповедалнята” (заседателната зала, с други думи) била заета, та затова го настанили на едно от бюрата да изчака за срещата с шефа.
Не само смеха, ами един от колегите ме и смъмри: „Ти видя млад момък, и веднага налетя, а...” Явно много ме бива да създавам грешно впечатление у околните, но, както казваше бившата ми шефка – иди доказвай, че не си Черен Петър...

18 November 2008

New Look


Знам, че Хелоуийн мина за тая година (и слава Богу!), но понякога имам и такива моменти: зарязвам oбичайното черно (сиво, кафяво, убито зелено) и се мятам в другата крайност, циганската - ‘Farben, mehr Farben!’
И, да, има фотошопинг (умерено и аматьорски) - видно е отдалеч, нищо че картинката си е естествено преекспонирана, къде случайно, къде нарочно.
Иначе - нисък клас, но има сладки попадения, почти съм фен.

03 November 2008

Body & Soul

Вбесявам се когато ми кажат „Стегни се!” – ами че аз цял живот съм стегната, затова съм на тоя хал! По-скоро си мисля – особено напоследък – „Абе момиче, защо не се опиташ – ама истински – да се отпуснеш, ей така, за разнообразие поне! Едва ли нещо може да стане по-зле...”
Тея дни получих един от най... необичайните, да речем, подаръци – все още неконсумиран, във формата на талонче. В първия момент леко се шокирах (зер, това е новост за мен), в следващия се зарадвах, а после се сетих как казват, че всичко се случвало в точния момент. Подаръкът е ароматен масаж на цялото тяло... „И ако случиш същото момче, дето беше там като записвах процедурата – мммм...” – примижа приятелката ми.
Талончето се появи в ръцете ми в момент, в който се държах на краката си само заради дозичка транквилант.
Със сигурност ще се възползвам от подаръка. Преди това даже ще отида и на:
- фризьор да ми отрежат косата – може с нея да отрежат и демоните от главата ми;
- поредното йога занимание, където ще се опитвам да релаксирам физически и да си изпразня ума;
- солариум – да си стопля тялото, ако не душата...

31 October 2008

Асиметрия

Вероятно е един от най-семплите маркетингови похвати (ако изобщо може да се нарече така), но поне при мен май работи: най-неочаквания поздрав за рождения ми ден се оказа един формален служебен есемес не от друг, а от Hari Hair Design?!? Където вече няколко години ме задържат не само безкрайно внимателните пръсти на Бубето, но и яката музика и интериор.
А най-ОЧАКВАНИЯТ поздрав не идва и не идва...

P.S. Как пък присветна в момента, в който кликнах 'publish'...

30 October 2008

Зообюджет

Разчитането на общински капиталов отчет понякога може да бъде почти забавно:
„Точка 4: закупуване на разплодно животно – бик – 520 лева, със собствени средства.”
„Ааааа, не може, много е евтино за бик!”
„Може да са си го купили на партия бе, с някоя съседна община, по проект за междуобщинско сътрудничество...”
„И да си го менкат, а?”
„Еми грижат се за положителния естествен прираст на кравите...”
„А за жените дали се грижат...”
Естествено, нищо от това не е сериозно – освен че община Х наистина си е купила бик. Да им е жив и здрав на хората. И най-вече на кравите, де...

26 October 2008

Животът, Вселената и всичко останало

До преди малко повече от две години бях стъпвала на токчета почти само на абитуриентския си бал. През лятото на 2006 обаче нещо се повредих и си купих сандали на токчета, а през есента – и ботуши. И двете – с ясното съзнание, че едва ли ще ги обуя повече от два-три пъти. В действителност не само че им изкарах душата, не само че се оказаха едни от най-удобните обувки, които съм носила, но се стигна дотам да ме питат, „Абе ти всъщност имаш ли други обувки освен на токчета?” Естествено, понеже настилките (и в квартала, и в ситито) никак не са уомън френдли, това върви с абонамент за поддръжка при обущар – в моя случай на Раковска между Левски и Любен Каравелов. Безподобен е: на два пъти ме връща с празни ръце понеже – внимание! – не може да открие обувките ми сред купищата други и се налага да ида пак на следващия ден... Но оставам лоялен клиент понеже работи качествено, жив магьосник е.
Тея дни като наминах за поредната поръчка, преди още да съм поздравила ме стрелна един червенобуз дядка, който явно седеше в работилничката за компания: „Къде ти е баницата?” „Моля?” „А пилето?” „Що пък пиле?” „Ами при майстор се носи пиле!” „А... ми аз другата седмица пак ше дойда...” – опитах да се измъкна. Дядото ми подаде бисквитки. „Вземи, вземи – на поп не се отказва!” – подучи ме майсторът. Чак тогава забелязах расото – в сумрака и както беше седнал на ниското столче. Учудих се сама на себе си, но си взех. „Как се казваш, госпожице? А госпожица ли си всъщност? Така, така... Няма да бързаш, еееееее докъм 38...”
Малко по-късно в слалома между паркираните по тротоара на Каравелов коли се зачудих как ли изчисли отчето тея 38. Вероятно както аз определям какъв ръст на концесионните приходи да заложа в поредната финансова прогноза... Шегичка. Но вместо да ровя във вселенските/Божиите формули сигурно е по-добре да престана да се тръшкам заради всичките си детски болести на стари години и да се огледам за някакви „емоционални витаминчета”.
Напоследък едно момиче беше цитирало Стивън Кинг с „God punishes us for what we cannot imagine” – ако някога се бяхме срещали, щях да съм сигурна, че мен е имал предвид. Защото инак много ме бива да се карам на хората задето сами си поставят прегради, но, като се замисля, цялата ми драма напоследък иде от това, че сама оковавам всичките си мечти/желания в „това няма как да стане”, „по-добре хич да не си го помислям”, „не мога да се справя”, „едва ли ще мога да си го позволя”, „той няма да събере кураж” - без да си давам сметка колко невъзможни допреди година (примерно) неща днес вече са факт.

17 October 2008

лонг лив гебеес

"Охо! Рожден ден ли имаш?"
"Не, пуснаха Симеоновско!"

16 October 2008

Formal vs. Casual

„Ти оставú другото, ами изобщо не знам какво ще облека утре за тая презентация” – тръшнах се вчера в офиса. Където всъщност всички мразим „делово” облекло и сме на вие с него.
„Ееее.. ти имаш стилни дрехи... Освен това не ти се налага като на мен да си обуваш обувките от бала.”
„Не бе, аз с обувките нямам проблем, ама...”
На колегата явно му писна тъпият женски разговор и реши да сложи точка:
„Виж, иди само по обувки – така хем ще изглеждаш наистина стилно, хем презентацията ще мине перфектно...”
Само дето хич не беше точка – съсипаха се да ме вземат на подбив с вариации по темата цял следобед докато се мъчех да запомня как се казва на английски Предприятие за Управление на Дейностите по Опазване на Околната Среда.
В крайна сметка днес „реших” обувките заедно с леко налудничаво съчетание от винено червено и милитъри зелено (плюс щипка кафяво), доста далеч от стандартното черно-сиво-бяло.
В съвсем крайна сметка така се насметох и оплетох (особено при двайсет и осмото изговаряне на ‘municipality’), че ако крайният резултат зависеше само от мен, щеше да е плачевен. Извинете, но не работя маркетинг – оставете ме насаме с компютъра и числата, моля.

15 October 2008

Локална финансова криза

Доскорошният ни офис мениджър напоследък „беше повишен в гадател” и сега заема доскорошното ми бюро. Инак се смята за спасител по призвание – спасител на човешки животи в екстремни обстоятелства.
Аз, доколкото си спомням, досега съм спасявала хора:
- от главобол/температура (с парацетамол/ацетизал);
- от напукани ръце (с крем за ръце);
- от разранени мазоли (с цитопласт);
- от глоба за неподадена в срок данъчна декларация (минало свършено, алилуя!).
Днес обаче ми се случи да „спася” банков клон от аварийно бездействие на поверения му дълготраен материален актив.
Имах малшанса да се озова в един чисто новичък офис на ПИБ (Патриарха/Раковска) по обедно време, като случих момент, в който не само се беше сринала системата, но се беше задръстил и принтерът. Един тип от поддръжката внимателно пощеше карантиите му, докато аз, още няколко клиенти и момичетата зад бюрата чакахме „да дойде системата”. По някое време човекът отправи всеобщ апел за пинсета, но никоя от девойките не го отрази. „Бре, тия жени не се ли скубят бе!” – изпухтя безпомощно.
Десетина минути по-късно ме намери на една от касите да ми върне пинсетата – сияещ благодарно. Не че имаше нещо общо, но системата беше „дошла” и мацките вече работеха, с все същите безучастни погледи, обградени от информационни брошури за кредити и депозити, купи с бонбончета за уважаемите клиенти и рекламни кибрити с логото на банката и щастливата физиономия на Бербатов.

08 October 2008

Преебаните тузари

Така ни нарече гаджето на една приятелка – тея от „престижните” крайни южни квартали без канализация, с лабилна ел мрежа и разбити улици, които вече близо два месеца пътуват от дома си до центъра толкова, за колкото нормално се взема София – Пловдив. Одисеята „Симеоновско” край няма!
Друг път бих използвала това време да попълня някой от срамно многото ми пропуски в категорията „прочетени книги”, но напоследък имам сили само да се изолирам от всичко околно с Bonobo в слушалките и да отработя умението да спя седнала (права) без да ми клюма главата. Най-често зад тъмни очила, че малко ме е срам. Малко.
В офиса вече не ме закачат по темата, даже ББ се отказа да пуска коментари. А в сутрини като днешната пристигам толкоз крива и кисела, че дори не мога де се накарам да поздравя. Най-много да измрънкам нещо като, „ако си мислиш, че тая музика дето си я пуснал е събуждаща, много се лъжеш!” или „моля те, зарежи ги тея проекти за алтернативни енергоизточници – по-добре проучи нещо за телепортиране...”

22 September 2008

Don’t shoot the pianist

Приятели разказваха за техен колега програмист, който, напълно наясно с посредствените си професионални качества, подхвърлял, „Като ме изгонят от тук, винаги мога да ида във Волф...”
Мен обаче и там няма да ме вземат.
„Значи е отпуска другата седмица? Цялата??? Ми значи ще трябва ти да приключиш проекта!”
Трети ден чата е почти празен – хората явно почиват/празнуват активно. Затова пък аз трети ден седя и безпомощно премятам работни файлове у дома, в пълен блокаж – заради тотално сковаващото „не мога да се справя!”
Преди седмица напусна и последният от „ядрото” – Старшата, спасителния ми пояс дотогава. Вечерта пихме по бира до НДК, а на тръгване ми стисна ръката: „Притеснявам се, че сега много ще те гърчат... Обаждай се... И си носи новите дрехи...”
Не знам за Волф, но по-добре да хвана прахосмукачката - със сигурност ще имам по-високо кпд.

18 September 2008

A hard night's day

Още чувам моно и в главата ми се разбиват каскади от бийт и блиц, а този човек насреща седи и ми обяснява какви мерки се предприемат срещу стесняващия се брутен лихвен марж. На всичкото отгоре н.в. Прокурист ни е оставил сами да се оправяме във „финансовата институция” – двете вчерашни пикли, дето ще я оценяват (?!?)
И сега ми бяха странни усмивките на Tiesto на пулта – някак заради студената му на пръв поглед физиономия. Но помня, че и предишния път беше така, а и „ами да, той си се усмихва, виждал съм го много пъти...”
Инак тея партита си остават място, където:
- осветителите заедно с техниката им са позиционирани на трибуните без сантиметър ограждания;
- ми се извиняват за най-лекото настъпване;
- случайният ми съсед ми сочи момичето пред мен, надянало огромна надуваема ръка, и ме пита, „а ти защо нямаш такава ръчичка да махаш?”
- жената пред тоалетната искрено се забавлява с момчетата на опашката: „лелче, мноо яка прическа имаш!” „ми да, хубава ми е!” – приглажда пурпурен кичур зад ухото.

14 September 2008

Астрология за аматьори

„Значи си Скорпион? Да бе, какъв Скорпион си, такава кротка и добра!”
„Или и ти като сестра ми, а?”
Има две сестри-близначки, които, въпреки че са се появили на света с по-малко от час разлика, имат не само различни рождени дати, но и различни зодии: Везни и Скорпион. И страшно се различавали, не само по очите – сини на Везните и черни на Скорпиона. Като били в малките класове учителката редовно се оплаквала на майка им как Везничката вечно се въртяла в клас, говорела, смеела се, винаги импулсивна и отворена, докато сестра й си седяла кротко, сериозно и мълчаливо, но никой не знаел какво се мъти в главицата й. „Само да не я ядоса нещо – разправяла госпожата, - че като засвяткат тея черни очи...”
„Твойте не са черни, ама да не би и те така да святкат понякога?” – поглежда ме каката на близначките.
Че знам ли – не съм се виждала отстрани...
Обаче по друго нещо може и наистина да си приличаме. Пак на невръстна детска възраст, когато зорлем можела да си облече сама „най-елементарните” дрешки, Скорпиончето един ден се заинатило да си обуе самó чорапогащника. Затворило се в стаята и след цяла вечност излязло разплакано, с почервеняло лице – и с накриво нахлузен (но все пак обут!) чорапогащник.
Не съм инат уж, но напоследък и аз съм се запънала с един „чорапогащник”, даже два едновременно – сама, та сама. Да видим с колко здрави крачола ще се окажа по някое време. Макар че нали ме били огрели Везни (асцендент ли се казваше?) – та може и да не се стигне до крайности.

Новата квартирка...

...е под наем, но все не е като предишната пейка в градинката до лунапарка оттатък, който вече май замяза на циркова менажерия.
... за чието обзавеждане, откровено казано, очаквах малко повече от хазяина; не че нещо, просто си го представях някъде между двете крайности („ето ти 5 десена тапети, 5 цвята латекс и 3 стила мебели; ако не - ето ти фабриката там, иди си напиши, пардон – произведи различни, щом си толкоз отворена и не те кефят тези...”). Та, за момента залагаме на минимализма – докато не присветне някоя идея за тапетче фантазе ;)
... и е разхвърляна и неориентирана, но поне има място за част от абсурдния ми багаж.
Примерно.
Засега.
Ако изобщо го събера – че и това не е сигурно.