07 December 2008

Къде сме ние

Завчера с колегите неволно подслушахме телефонен разговор на ББ със сина му, от който се разбираше, че на детето са му писали двойка по математика. Поне отстрани нямам впечатлението да го държат прекалено изкъсо, и този път нямаше мъмрене. После ББ сподели: написали му ниската оценка не защото не си е решил задачите или не е доказал еди коя си теорема, а защото подсказвал на приятелката си! „Бащичко!” – пошегува се ББ.
Не че е от особено значение, но момчето учи в гимназията, която завърших аз. И която и досега си остава една от най-качествените институции с най-качествените хора, до които изобщо съм имала досег. Неволно наричам учителите си там преподаватели – може би защото от тях научих много повече, отколкото в порнографския вуз после. Освен това дълго време смятах, че след катастрофалното ми представяне на теста при кандидатстването ми за работата, която имам в момента, решаваща роля да ме извикат на интервю (и на работа) е бил точно този ред от сивито ми – с името на гимназията. На няколко пъти бях опитвала да подразбера от колегите кое точно е било факторът, докато накрая разбрах истината: въпреки негативната оценка на Старшата („ами доста грешки има на теста...”), ББ казал, „абе я да извикаме онова симпатичното момиче...” Не ме беше виждал на живо, просто на сивито имаше снимка – снимка за документи, не друга. Малко се постреснах от факта, че една снимка за лична карта е решила новата посока в живота ми...
Край на скобата. Мисълта ми беше за двойката. Аз ли случих калпаво поколение или вечно се разминавам с точните хора – не знам. Искам да кажа, завиждам на момиченцето. Благородно, разбира се. Може би има надежда – ако не за мен, поне за следващите.

No comments: