24 May 2015

Сървайвър в лудницата

(от Сребрена Славева)


Парадоксално е, но за да оцелееш в една средна българска психиатрия е нужна преди всичко здрава психика. А после – здрава имунна система и здрав стомах.
Как се оказвам в психиатрията на Сточна гара не е толкова интересно, или поне не е тема на този текст. Достатъчно е да кажа, че след няколко години и поредица депресивни епизоди с разнообразна трайност и тежест, навръх един от големите празници и официален почивен ден разбирам, че не мога да се справя сама с гигантския натиск на тревожност, който ме мъчи – боя се, че ще полудея (което, разбира се, няма да се случи, но в тези моменти човек не мисли така) или че ще умра от изтощение, защото през последните дни се храня насила и колкото да не е без хич.
И така, след като минавам през други две здравни заведения, в които няма свободни места, някрая се озовавам в диспансера на Сточна гара. Предупредили са ме, че е мизерно, но аз и не очаквам лукс – все пак отивам на място, на което да ми помогнат да не умра, а не на ваканция. В началото леко се стряскам при вида на част от пациентелата, която си е откровено луда – криви физиономии, неадекватни жестове и звуци, но си казвам, че едва ли е по-лошо от това да умра. Оформят документите, близките ме изпращат, решетките щракват зад гърба ми и тръгвам по коридора към стаята си, съпроводена от неколцина луди с лудешкия им арсенал.
Така започва

ДЕН 1
Истинският шок идва чак когато влизам в стаята си – хале с 9-10 легла, почти всички заети. Ранен следобед е, половината хора вътре спят. Виждам разчекнати пози, изкривени лица, отпуснати тела, отнесени погледи, разлята вода, изоставени филии изсъхнал хляб... Шокираща е и материалната база и едва сега разбирам истинския смисъл на „мизерна“: вратите са полуизкъртени, издраскани и нямат дръжки; дограмата на прозорците не си знае годините и е в бозаво зелен цвят. Същинска емблема на мизерията лично за мен са шкафчетата – не знам как да ги опиша освен като връстници на Хитлер и артефакт, който би накарал всеки уважаващ себе си urbex фотограф да проточи лиги до пода. Изобщо, цялата болница си е благодатно поле за urbex фотография и през цялото време си мечтая ако оцелея и изляза от това място, да ми разрешат да се върна с фотоапарата. С времето все повече мисля за това и до преди последната вечер оценявам вероятността да ми дадат разрешение да снимам някъде докъм 5-10%, но точно в последната ми вечер в лудницата се случва зловещ инцидент, след който вече съм абсолютно убедена, че снимки няма да се случат.
В момента, в който сканирам с поглед стаята разбирам, че не мога да остана там, просто НЕ МОГА. Не съм забравила, че трябва да оцелявам и да боря тревожността, но най-важното изведнъж става да се МАХНА ОТ ТОВА МЯСТО! Побягвам обратно към входа с надеждата близките ми да са още там, но те са си тръгнали. Моля сърцераздирателно сестрите и санитарките да им се обадят и да им кажат да се върнат, кълна се, че не мога да остана там. Сцената с покъртителните ми молби продължава няколко минути, в които те или директно отказват, или ми казват, че ще им се обадят на следващия ден. Накрая една от сестрите ми пъхва ярко оранжева таблетка в ръката и ми казва да се връщам в стаята. Разбирам, че няма да постигна нищо и наистина се връщам.
Пред вратата стои и пуши изрусена жена на средна възраст с грубовата физиономия, която ме изучава съвсем открито и директно. Става ми неприятно от арогантния й поглед. Вътре ме „поема“ Данчето* – най-нормално изглеждащата жена наоколо, която ми застила чаршафите на леглото, а после ме вика да седна на нейното и ме заговаря. Колкото и да е странно, успява да ме успокои. Разказва ми за себе си, за първия си мъж грък, за малкото си дете – „Родих си го късно, на 45-46...“ (я, можело значи!), показва ми снимки от младежките си години. Влиза жената с арогантния поглед, Любка, която също се оказва свястна и е на съседното на данчевото легло. Научавам, че е попаднала там заради проблеми с алкохола, които са свързани с трагедия отпреди години – съпругът й, още на млади години, получил инсулт, който го оставил парализиран, и тя трябвало да поеме изцяло грижата за него. Данчето пък има шизофрения. И двете ги изписват два дни по-късно.
Скоро към мизерията се добавя хъркането: поне четири от жените в стаята хъркат като глигани. Поне две от тях го правят симултантно, в различни октави, за баланс. Естествено, двете най-мощно хъркащи са точно от двете ми страни, леглото на едната практически е залепено за моето и тя почти ми диша в лицето. По-далечната е леля Динка, иначе симпатична жена, за която в началото имам опасения, че никога няма да се събуди.

ДЕН 2
Данчето ми подшушва, че в 1-ва стая (ние сме във 2-ра) има свободно легло и мога да помоля да ме преместят там. 1-ва стая е с 5 легла (само!) и е нещо като вип. Питам „отговорните органи“ и те ми разрешават. Решавам обаче да изчакам с местенето още един ден, когато в 1-ва стая ще се освободи още едно легло и то ми допада малко повече като разположение.

ДЕН 3
Мигрирам в стая 1 със скромния си багаж и чаршафите. В новата стая заварвам три жени. До вратата е леля Лили – към 70-годишна кротичка и разбрана баба, в диспансера е заради някакъв уплах. Татяна е на малко над 40 като че ли, така и не разбирам диагнозата й. Има красиви сини очи, през по-голямата част от времето си лежи в леглото. В обтегнати отношения с дъщеря си е, оттам май идва голяма част от проблемите й. Може би дори точно на дъщеря й е инициативата за престоя й в диспансера. Изнервена е заради перспективата да остане там още месец. Няколко дни по-късно се стига до компромисно решение: преместена е в другото отделение („неврозното“ или „свободното“), където може да излиза, да пие кафе и да има телефон. Защото, да, всички тези неща ние ги нямаме. На това място сме тотално извън реалния живот – без телефон, без нет, без телевизор дори. Евентуално сутрин след визитация може да поръчаш на нарочна санитарка да ти купи вестник (или тоалетна хартия, бисквити, цигари и подобни). Не може да имаме крем за лице, за да не го изяде някой (?!?) (интересно защо да не може да изяде пастата за зъби) – аз вкарвам тайно балсамче за устни (моите са вечно напукани) и слънцезащитен крем с висок фактор - не мога да рискувам да си причиня петната,  които слънцето отпечатва по лицето ми без такъв крем. Нямам и сутиен – за да не се обеся с него (?!?).
Третата в стаята е Ирина – симпатична жена на 45 с шизофрения, но без видими проявления. С нея се сближаваме и доста си говорим. Разказва ми, че заболяването й се появило след спонтанен аборт. След него е забременяла пак и има дъщеря, която тази пролет е абитуриентка. Със съпруга й обаче са разделени и момичето живее при него.

ДЕН 4
Постепенно започвам да свиквам с ежедневието в лудницата. Поздравявам се за всеки изкаран ден там и вечер си казвам, „Браво, мойто момиче, герой си!“
Сутрин ставаме малко преди 8, когато е закуската – тя винаги включва подсладен билков чай. Някъде по това време санитарките метат и мият стаите, но по-често връчват метлата и парцала на болните да си чистят сами. В първите дни съм втрещена от това – най-малкото, защото на мен ми е физически невъзможно да направя такова нещо – лекарствата ме замайват и успиват, чувствам се като парцал. Дотолкова, че дори хъркането на кашалотите във 2-ра стая първите две нощи не успява да ме задържи будна. Малко след закуска идва дежурната сестра да раздаде лекарствата, а после минава визитация. В почивните дни е съвсем формална.
После, към 10 ни пускат на двора. Има хубава градина с нарциси (вече прецъфтели), невени, дворни карамфили (които едва започват да цъфтят), кандилки, лилави перуники, както и едни шарени – в бяло, жълто и лилаво, в които се влюбвам. Точно по това време цъфти и голямото акациево дърво – обичам аромата на бяла акация. Чакам да стане 12 – времето за обяд. Храната за обяд и вечеря най-често включва някакъв доматен буламач, тип яхния, на обяд с месо (пилешко), вечер – постно. Сервира се винаги в купички и се яде само с лъжици, които пациентите си носят лично. Столова няма – масите за хранене са разположени по дължина на коридора. В зависимост от това дали е закуска, обяд или вечеря и дали е делничен ден или празник храната или се сервира от санитарките, или се редим за нея на кухненското гише в коридора, но така и не запомням зависимостта.
След обяда отново минават да раздадат лекарства. После решетката в коридора, която разделя мъжките от женските стаи, се заключва и остава така до края на следобедната почивка. През първите дни по това време преспивам по час-час и нещо, понякога против волята си. В един от най-първите дни даже продължавам да спя и към 4, когато минали на следобедна визитация. Спяла съм толкова сладко, ми казаха, че се отказали да ми бият предписания диазепам. Следобедната визитация е още по-формална и даже понякога изобщо липсва. След нея излизаме отново навън. Тогава чакам да стане 6 – времето за вечеря. След вечеря отново ни пускат навън до 9. В 9 се прибираме, защото минават с лекарствата, а в 10 – за инжекциите, за тези, на които са назначени. И после следва най-хубавата част – съня... До следващата сутрин.

ДЕН 5
Ако шкафчетата са емблема на мизерията в болницата, емблема на тормоза са тоалетната и банята. Тоалетните са две – по една за мъжете и жените. Което, първо, е крайно недостатъчно. Второ, дамската тоалетна е в дъното на коридора, срещу нашата стая, и там се концентрира най-голям брой хора да пуши, пък и за каквото и да било. До края не разбирам защо всички луди, които имат нужда постоянно да се разхождат, го правят точно там! Защо мъжете ходят да пият вода точно от тази чешма - също. Случва се да изгоня някой от мъжете оттам без да съм сигурна дали не си навличам гнева на някой с неясно опасна диагноза.
Та, вратата на тоалетната е нещо като летяща – няма читаво затваряне, камо ли заключване. Понякога даже се отваря сама от течението. Поне разположението на клекалото е такова, че не стоиш надупен точно срещу вратата. Предполагам, че това е психологическия фактор (заедно с белия хляб), който води дотам, че стомахът ми се стяга и отказва седмица, че и повече. Дават ми лекарство, което не помага, после близките ми носят друго, плюс черен хляб, което връща ситуацията към нормален ритъм.
Още по-поразителното е, че в тоалетната НЯМА ТЕЧАЩА ВОДА. Това изобщо не мога да го осмисля в продължение на дни. За сметка на това оттичащата се вода от мивката пред тоалетната се отвежда с една тръба на пода в тоалетната, така че ако някой си мие ръцете, примерно, докато си вършиш работата, рискуваш краката ти да бъдат залети с мръсна вода. Правилото е: ако само пишкаш, просто си отиваш след това; ако вършиш важна работа, после е редно да сипеш вода на ръка с някое шише, което обикновено се намира наоколо... Мисля си, интересно как за магазините и заведенията за обществено хранене (предвидени за нормални хора) има педантични мерки за хигиена и санитарен контрол, а в болнично заведение, в което пребивават болни и уязвими хора, липсват елементарни условия за поддържане на хигиената?!?
С банята ситуацията е сходна. Душът е допотопен, но поне струята е достатъчно силна и винаги има достатъчно топла вода. Проблемът е някой да не нахълта, докато си вътре – още повече, че банята е една и е разположена непосредствено до мъжката тоалетна в средата на коридора. Аз лично не се решавам да се къпя без да съм ангажирала някой да ме пази. Това предполага, че трябва да се простя с практиката си за къпане по два пъти на ден. Реално се къпя веднъж на около 3 дни... Опитвам се все пак да съм благодарна и на това, защото Ирина ми казва, че в Карлуково ги къпели всички заедно (мъже и жени отделно, все пак) веднъж месечно. За Курило пък съм чувала, че ги подстригвали докато спят. И това е в 21 век в страна от Европейския съюз...

ДЕН 6
В стаята имаме ново попълнение, Поля – миловидно крехко момиче, анорексично слабо, землячка на Ирина. Давам й към 16-18 години, но Ирина ми казва, че „гони 30“. Някога майката на Поля и Ирина са били близки приятелки. После дошла катастрофата, в която тя загинала, заедно с бабата и дядото, а братчето на Поля се отървало с  травми. Поля се обвинявала за смъртта на близките си, защото катастрофата станала, докато те пътували към нея. Била интелигентно момиче, с езикова гимназия и висше филологическо образование, но когато идва в диспансера, това по нищо не личи, защото не е много адекватна. Чак в края на престоя ми разбирам, че диагнозата й е шизофрения, явно отключена от сполетялата я огромна загуба.
Поля чува гласове, говори им, застинала с поглед зад рамото си, повтаря им едни и същи фрази като мантри и с една и съща интонация, повтаря едни и същи движения – поставянето на бутилка на шкафчето, подравняването на чехлите по плочката на пода до леглото... На санитарките и сестрите им е много трудно да я накарат да се храни и да си изпие лекарствата, но в крайна сметка с много усилия успяват. Лекарите й предписват малки дози, защото се опасяват как ще ги понесе прекомерно слабото ѝ тяло. Тя няма съзнанието и да поддържа хигиена и се налага санитарката не само да я накара да се изкъпе, но и лично да я изкъпе. Излишно е да казвам колко много съчувствам на това момиче...

ДЕН 7
На пациентите в диспансера е забранено да пият кафе, но не и пушенето. И слава Богу, защото ако им спрат цигарите, сигурно ще бутнат сградата. От около 30-40 човека (на око) само аз и още двама-трима не пушат и през тези дни съм много благодарна за това. Не че би било проблем близките да ми носят цигари или да поръчвам на санитарката да ми ги купува – проблемът е постоянното просене на цигари от тези, които нямат пари и/или няма кой да им донесе. Без да преувеличавам цигарите са почти единственото, за което се говори между болните. Има и твари като Диана, дебела циганка (не, нямам никакви скрупули да я нарека точно така) – на досадното й врънкане би завидяла всяка уважаваща себе си конска муха. Подозирам, че първото, което е казала след раждането си, не е било „мама“, а „дай една цигара“. От време на време има „айде чéрпи кафенце“, като всички тези са адресирани до „душичко“. Ако някой намекне, че само проси, му се обяснява натъртено и пространно как брат ѝ ей сега си е дошъл от Испания, че като ѝ дойдат на свиждане в неделя, ще ѝ донесат „ей такъв кашон цигари, и вафли, и сладки, и всичко“, че „аз тука може да немам пари, ама дóма си имам сич-ко, нема нещо, дето да немам“... Чакам с нетърпение да дойде неделя, за да видя ще ѝ дойде ли някой на свиждане. О, чудо – наистина идва някакъв субект, със статут на гадже. Малко по-късно я виждам да носи голяма найлонова торба, но каквото и да има в нея, още на следващата сутрин муфтата е подновена с пълна пара. Друг отвратителен нейн навик е да събира тютюна от кой знае какви отпадъчни фасове и да си свива цигари с хартия от вестник, с които окажда целия коридор. Понякога имам чувството, че ще почне да пуши перуниката на двора.

ДЕН 8
На двора съзирам нов пациент и си казвам, че тази жена е последния човек, който е на мястото си тук. Струва ми се на около моята възраст, хубаво облечена е, и изглежда не просто интелигентна, а има вид на човек на изкуството. Стои под акациевото дърво с бутилка минерална вода в ръце и или гледа в една точка, или затваря очи. До края на престоя ми тя е винаги така – на едно и също място, в една и съща поза, с часове. Не говори с никого. Иска ми се да разбера какво я е довело на това място и да й помогна с каквото мога. Изглежда изключително деликатен човек и съдейки по собствения си шок мога да си представя как се чувства тя. Настанена е във 2-ра стая и когато по-късно си говоря с леля Минка, съседката ѝ по легло, научавам, че е художничка и се казва Луиза.
Леля Минка е възрастна слаба жена със сива права коса. Има интелигентен вид и се оказва, че с нея можем да водим дълги и почти интересни разговори дори на философски теми. Така и не разбирам каква е диагнозата й – казва, че съседите ѝ напакостили. Разбирам, че е увлечена по Бялото братство, но поне в разговорите с мен не звучи като сектантка, нито  налага идеи, нито се държи проповеднически. По-късно съвсем случайно в някакъв разговор с повече хора прави вметка, от която става ясно, че е хвърляла камъни по едно от софийските РПУ-та. От този момент за себе си започвам да я наричам баба Хулиганка.
За мен е куриозно, че в отделението има и други пациенти единствено с „хулигански“ прояви – в смисъл, нямат психична диагноза, просто са извършили някаква простъпка. За едно от момчетата чух, че счупило телевизор. Освен мен той е единствения в отделението, когото виждам да чете книга – верно, Паулу Коелю, но все пак книга. Докарват и един заради пиянство, Николай. Определям го като класичско пиянде и лаладжия. Говори високо, много и празни приказки. Самоизтъква се по един дразнещ псевдоскромен начин. В деня на изписването ми научавам, че ще го държат още 20 дни. Изумена съм, защото при това положение би трябвало да приберат и да държат по месец и половина в такива болници всеки трети българин.
А отделението без друго се пръска по шевовете. И има предостатъчно хора със сериозни диагнози. Една от тях е Галя, също неадекватно момиче, така и не научавам диагнозата й. Един възрастен човек с познато лице идва често да я види и се окава, че не съм се припознала – той е публична личност, политик. Галя често се застоява твърде дълго в тоалетната, като просто си клечи там ей така, и се налага санитарката да я извежда почти насила. Често я виждам (или чувам) да стои на мивката и да плюе продължително.

ДЕН 9
Говоря си с Живка и изненадващо изпитвам симпатия към нея. Живка е настанена във 2-ра стая малко след като аз се преместих в 1-ва. Часове след идването й коридорът се оглася от крясъците й, защото са я вързали. Връзването в началото ме ужасява, но скоро започвам да го приемам по-нормално. Връзват по-агресивните и неуправляеми пациенти, когато всички други мерки не дадат резултат. Бях дочула, че Живка е намушкала с нож майка си.
Завчера вързаха и Васко – висок мъж на около 50. Бях си говорила и с него – имал шизофрения, пиел си хапчетата, но лошото ставало, когато ги смеси с алкохол. Иначе имал двама сина, добре уредени, хубав дом... поне ако може да му се вярва. Беше прецакал ключалката на решетката в коридора. После я оправиха, но още от първите ми дни в диспансера си мисля колко е голям рискът тук: лекарите (почти всички жени) си тръгват около обяд и през останалата част от деня персоналът се състои единствено от дежурна сестра и 3-4 санитарки – всички жени. И какво правим, ако не дай Боже, някой от пациентите мъже се разбеснее? Мисля си, че е редно да има поне един мъж охрана и не ми побира главата как е възможно да няма. Хиляди охранители бачкат в молове и магазини, стотици бирници с апарат дебнат като лешояди по сините и зелените зони, а тук няма един нормален мъж за цвят!
Днес отвръзват Васко и малко по-късно го виждам да мете двора самоинициативно, помагайки на леля Минка, един такъв умиротворен.
Днес имаме вечер на културно-масовата дейност, имам предвид – не че някой е обявил такова нещо, просто са го ударили на песни. Леля Динка се разпява с „Хубава си, моя горо“, седнала на бут и половина в края на една от пейките, до нея Мария взема втори глас.
Събирам кураж и решавам да заговоря Луиза. Приближавам се към нея под акацията и я питам как се чувства. Малко отнесено и със слаб глас, почти шепот тя отговаря „добре“. Казвам й, че ако има нужда да поговори или нещо друго, винаги съм насреща.
По-късно я виждам да влиза в тоалетната и ѝ казвам, че ще пазя вратата, да е спокойна. Секунда по-късно Диана, пак захапала цигара от вестник, съзира приближаващата се сестра, която естествено, ще я насмете. Засилва се да се скрие в тоалетната, където е Луиза. Тутакси подпирам крак: „Заето е!“ Тя продължава да дърпа докато й кресвам, „Има човек вътре бе, не разбираш ли!“ Мангалката се отказва, а Луиза след малко излиза и ми благодари.

ДЕН 10
Вчера изписаха баба Лили. Хрумна ми една идея и попитах дежурната сестра дали може на леглото на баба Лили да преместят Луиза. Тя ми отговори, че трябва да говоря с утрешната смяна. Аз обаче се колебая – все пак дори не съм попитала Луиза дали иска, може пък да откаже по някаква причина. А и нали казват да не правиш непоискано добро... След кратко колебание казвам на Луиза за какво става дума и дали иска да говоря със сестрата. Тя благодари и казва, че ще помисли. Чудя се какво има да мисли, но тя си знае. По-късно разбирам, че и нейният случай е свързан със съдебно дело и тя май също като баба Хулиганка може би се опасява, че ще искат да я преместят в Курило...

ДЕН 11
Днес за закуска има варено яйце (необелено) и филия с пастет. За първи път се кефя на Васко, защото, за да си обели яйцето, го удря в главата на Диана. Тя оревава коридора, но нищо ѝ няма, най-много да се е скъсала някоя паяжина в главата й.
Следобедите ми са много тегави, въпреки че имам хубава и увлекателна книга за четене. Всички спят, само аз не, и време не минава. Излизам в коридора по едно време и заварвам домакинката да подстригва Луиза – оформя късата ѝ прическа, която страшно й отива. А междувременно Луиза вече се осмелява да размени по някое изречение и с други хора, понякога отива в коридора при останалите вместо да стои сама.
Впрочем Луиза така и не идва в стаята ни, но затова пък на леглото на баба Лили настаняват новата – Катя. В първия момент като я мярвам вчера не ми става особено симпатична, но днес ми дожалява за нея, защото много се е разстроила и се опитвам да я успокоя. Катя е някъде около моята възраст или малко по-малка и има проблем с алкохола. Това - според лекарите. За алкохола не знам, но според мен тя има проблем с хората (освен със себе си, разбира се – всички имаме проблем най-напред със себе си) – мисля, че има навика да се сближава и да привлича кофти хора, които имат заслуга за част от проблемите ѝ. Достатъчно ми е дори само това, че Николай се е лепнал за нея и че тя го определя като „свестен“. Разказва ни за инцидента, след който е попаднала в диспансера и аз се втрещявам – не защото е ужасен, а защото тя не изглежда особено травмирана от него?!? Версията ѝ звучи горе-долу така: излязла с познат да пият по бира-две, пили само бира, но от един момент нататък за нея има едно голямо бяло петно, след което тя била намерена от полицията недалеч от София, гола, без чанта и пари... Обяснението ѝ е, че познатият й сигурно е сипал нещо в бирата. На всичкото отгоре не толкова отдавна е имала и друга травмираща случка – падане от 5-ия етаж на блока, в който живее. Имало е съмнения за самоубийство, тя настоява категорично, че това не е вярно и просто е паднала. И тук е замесен алкохол, но когато идват на визитация става ясно, че всъщност е смесвала алкохола с успокоителни и сънотворни... За съжаление съчувствието ми към Катя почти се изпарява с времето, заради арогантното ѝ поведение и постоянното ѝ желание да е в центъра на събитията и на всяка манджа мерудия.
Вече свиквам с лекарствата и те не ме замайват. Не ме и успиват обаче. И понеже и без това по цял ден се чудя от коя кълка на коя да се завъртя – не изразходвам никаква енергия демек – вечер започвам да заспивам късно, много след като ни дадат лекарствата. Понякога и след полунощ. Когато не можеш да заспиш на Сточна гара, вместо овце може да броиш минаващите влакове или самолети. Снощи преброих четири самолета през около 10 минути. Гледам и дърветата през прозореца и ми се вижда сякаш в листака им прелитат светулки. Но по-вероятно са нощни пеперуди или други насекоми, осветени от прожектор или силна лампа.

ДЕН 12
Този ден времето ми тече по друг начин. Сутринта на визитацията питам лекарката за изписване утре, вече сме говорили условно за това в края на миналата седмица (днес е понеделник). Тя се споглежда със сестрата и двете вдигат рамене: „Ами няма причина да те задържаме...“ Съгласяват се да изпишат и Ирина, двете сме щастливи и броим часовете. Щастлива е и Татяна, другата съкилийничка, която този ден е преместена в „свободното“. На тръгване ми казва, „Ще те запомня – ти си много отзивчив и сърцат човек...“
И както денят си върви добре и в нетърпеливо очакване на изписването, като гръм от ясно небе ни сполетява грозният инцидент.
Вечеряли сме и както обикновено сме навън по пейките. Санитарките са пуснали радио – в началото чувам INXS и съм доволна, обаче после сменят на някаква чалга. С още няколо човека си страдаме, особено Луиза, която дори нарушава обичайното си мълчание, за да помоли някой да махне чалгата. Отивам да кажа на санитарката, но сме малцинство и тя не се съгласява. Странното е, че в  този момент Поля, която почти винаги е отнесена и са й чужди почти всякакви емоции или поне израза им, избухва в плач, неистов плач... Санитарката се опитва да я успокои, но не успява. Някой плахо вметва дали музиката не я е разстроила. Дори сълзите на Поля не успяват да спрат чалгата.
Изведнъж Луиза, която току-що е влязла вътре, се втурва обратно навън викайки (доколкото й е възможно с ниския й слаб глас), „Елате бързо! Елате бързо! Елате бързо!“ За всички (освен малцината съвсем неадекватни) е ясно, че за да изпадне в такова състояние крайно мълчаливата и дистанцирана Луиза, значи нещо много сериозно се е случило. Точно поради тази причина не бързам да вляза – досещам се, че е някакъв лош инцидент и аз едва ли мога да помогна, най-много присъствието ми да внесе допълнително смут и суетня. Затова и съм сред последните които влизат. Разбирам, че ПЕТЪР Е ПРЕБИЛ МАРИЯ...
Когато тълпата от вратата на 2-ра стая се поразсейва, надниквам вътре. Мария лежи неподвижна, намерили са я на пода, но сега е просната на първото легло вляво, чаршафът на съседното е прогизнал от кръв. Главата й е цялата подута, морава и кървава... Луиза трепери и я прегръщам през раменете в опит да я успокоя. „Господи... уплаших се, че я е убил...“ – повтаря тя няколко пъти. Не я е убил – но разбираме, че я е душил и е блъскал главата й в стената, повтаряйки „Ти си дяволът!“ Или поне това бил казал на Катя. Явно е имало спор, тръгнал пак от цигарите – той й бил дал своите да му ги пази, и в един момент си ги поискал. Изглежда тя му е отказала, нищо чудно и на шега да е било...
Първи след Луиза (и Михаела, която още преди Луиза е чула какво се случва, но не е посмяла да погледне и е извикала Луиза) са влезли Николай и още няколко от по-адекватните мъже, които хванали Петър,  затворили го в изолатора и го вързали – естествено, не самоволно, а под наставленията на санитарките, защото жените нямат физическата сила да се справят с Петър. И ето тук се сбъдват опасенията ми от самото начало до какво може да доведе липсата на елементарна  мъжка охрана...
А сега внимание: първото, което прави санитарката с влизането си в злополучната 2-ра стая, е да внесе кофа с парцал. Като че ли е по-важно да изчисти от това да спаси живота на Мария. Така и не разбирам дали се е паникьосала, дали действа на автопилот, първосигнално... или има нещо друго. И преди всичко случаят си е криминален – доказателства, отпечатъци, а-у?
На сестрата й отнема сякаш цяла вечност да дойде. Най-после извикват бърза помощ (не е ли редно първо това да направят?), след като вече са се обадили в полицията. Първи идват полицаите и нареждат нищо да не се чисти от стаята (ето това имах предвид!). Междувременно се оказва проблем бързата помощ, защото трябва непременно да има очен лекар. Най-накрая линейката идва и качват тялото. А веднаха щом линейката заминава, санитарката се връща на кофата с парцала и всичко е измито...  
Идиотското е, че преди случката всички смятат Петър за напълно, ама напълно нормален, даже симпатичен. Според мен няма 30, а Мария е към 45-50. Сестрата пита дали Петър през деня е имал свиждане и Ирина потвърждава, тя е забелязала. „Ами явно са му дали някакъв боклук и се е надрусал, това е станало...“ – поклаща глава сестрата. Звучи ми доста правдоподобно. Катя твърди, че е видяла лицето му, когато го вкарвали в изолатора, и то изглеждало буквално страшно.
Отдавна е минало 9, даже 10, но никой не мисли за лягане, лекарства също още не са ни дали. Чудя се дали да не си поискам един диазепам преди лягане, за да мога да заспя след кофите адреналин, които се изляха тази вечер. Или обратното – да се опитам да не спя, защото кой знае какво може да се случи нощес? Няколко стаи ме делят от опасно агресивен човек, който се е развързал и сестрата със санитарките се налага да го връзват отново под патрулиращото присъствие на Николай и още няколко мъже. А те пациенти ли са там или работници? Това изобщо болнично заведение ли, полицейски арест или какво? За какво изобщо става дума в българската психиатрия? И още веднъж: ЗАЩО В ДИСПАНСЕРА НЯМА ОХРАНА ИЛИ МЪЖЕ САНИТАРИ? Как толкова хора са оставени на Божията помощ, късмета и 4-5 крехки жени, голяма част от които и възрастни?
Около час и нещо след заминаването на линейката тя връща Мария в диспансера с обработени рани, лепенки и шевове по лицето. Така и не идва следовател да направи оглед, а и санитарката вече си е изпълнила чинно задълженията. СЛУЧАЯТ Е ЗАМЕТЕН БУКВАЛНО И ПРЕНОСНО.
Отказвам се да искам диазепам, решавам, че ми е достатъчна химията, която без друго поемам. Естествено, не заспивам до късно. Към 2 се събуждам от светлина, нахлуваща през отворената врата от коридора (там през нощта осветлението стои пуснато). Долавям и някакви полуприглушени думи, сред тях името на Поля... С крайчеца на окото си разпознавам силуета на Диана да снове напред-назад. Тази нощ тя е настанена да спи в нашата стая, защото се оплакала, че се била изгърбила на кушетката, на която лежеше във 2-ра стая. Явно търси цигари от спящата Поля, кой знае дали не е ровила по тялото й. Може да е нелепо, но ме дострашава – имам чувството, че мангалката е в състояние да ми направи и вуду магия, освен че ако ми шибне един, ще ме размаже като маймуна листна въшка. Напрежението от предната вечер си е казало думата и скоро заспивам пак.

ДЕН 13
У-ВОЛ-НЕ-НИ-ЕЕЕЕЕЕ!

No comments: