23 June 2017

It’s a dirty job. And no one’s gotta do it


През 1992-1993, когато се развива действието в „Аз още броя дните“, бях в последната си година в гимназията, и по това време (че и до доста по-късно всъщност) не просто не се интересувах от политика, а се отнасях към всичко, свързано с политиката, с някакво наивно-младежко високомерно пренебрежение. Дори когато става дума за чудовищна война, разиграваща се у съседите.
Днес чета книгата на Георги Бърдаров и ме е срам от тогавашното ми лекомислено безразличие. Не че съм можела да направя нещо, не че изобщо някой от нас, редовите граждани, е можел да направи. И все пак. Нечовешко е човек да си затваря очите дори за секунда за станалото в Сараево по това време.
Помня, че Бърдаров беше избрал датата на официалното представяне на книгата съвсем целенасочено: 19 май – това е и ключовата дата в книгата, връхната точка. Сега, година по-късно все още си спомням и самото представяне: виждах за първи път Бърдаров, още повече и на живо, и цялата бях пропита от емоцията и напрежението, с които той говореше, бързо, задъхано, почти застъпвайки думите си една с друга. „Перото“ беше цяло наелектризирано, това е думата. Сигурна съм, че няма човек от присъствалите там, който да не е усетил изгарящата болка, която пламтеше у него говорейки за обсадата на Сараево, да не е помирисал кръвта, която капеше от сърцето му.
Форматът на романа е такъв, че авторът присъства в него и като герой – което си е исторически напълно достоверно. И когато читателят става свидетел на нечовешката болка, която той е изпитал в Сараево, докосвайки се до драмата от 1992-1993, започва да недоумява как изобщо са понесли толкова болка непосредствените участници в събитията – тези, в чиито уши са отеквали падащите снаряди, които са носели на ръце (полу)мъртви тела на близки или непознати съграждани, които са надигали чаша след чаша сливовица в опит да притъпят същата тази болка. „Болка“ е думата на тази книга, няма как да се избегне, когато се пише за нея. Човек трябва да е готов за нея, когато посегне към книгата, да подбере точния момент. Затова и аз изчаках цяла година, докато я хвана.
Най-куриозната теза за мен в книгата е тази за войната като опиат. За това, че напълно нормални хора, емпатични и състрадателни, изведнъж се превръщат в безчувствени машини за убиване. И са не просто безчувствени, а изпитват постоянно нарастваща нужда да вдигат дозата на наркотика убийство. Ето това е нещо, което умът ми отказва да смели.
Романът е наистина много оголен, много наситен със сцени на жестокости и смърт, но когато са поднесени от чувствителното сърце на Бърдаров, те няма как да бъдат самоцелни. А самоцелта е нещо, което винаги ме е отблъсквало, независимо дали става дума за смърт и жестокости, голота, или друго провокативно средство. Освен оголен текстът е и много концентриран – имам навика да си отбелязвам по-силни пасажи, когато чета, но в случая беше почти невъзможно да се отдели някаква част, просто защото всичко е силно, интензивно по балкански. И понеже нечовешки тежките емоции и силните изразни средства на стигат, точно когато човек си мисли, че вече всичко е ясно, идва и финалът – като удар с парен чук.
Ще завърша с началото – косвеното ми запознанство с Бърдаров. Може би както за повечето от вас то се случи чрез разказа му „Петата ракия“. Продължавам да твърдя, че това е един от най-силните разкази – даже най-силния – който съм чела. И с риск да хвърля сянка върху класиците, съвсем отговорно поставям Бърдаров редом с любимите ми Елин Пелин и Йовков.


28 March 2017

Politics for Dummies

Снимка: veliko.info

Моите бързи и простички пет стотинки по темата за „дясното“ раз(единение).

Първо, каквото и решение да бяха взели „Да, България“ и Нова република, все щеше има недоволни. Дали пък не трябваше да направят национален референдум преди да вземат решение.

Второ, преди се мрънкаше, че няма избор, а сега – че изборът е прекалено труден. Това ми е малко да стоиш пред витрината със сирена в БИЛА и да псуваш, че не можеш да избереш кое сирене да купиш. Какво излиза – по-добре да си бяхме седели в соца, където изборът е ясен и единствен.

Трето, едните десни щели да крадат проценти на другите десни. Нима няма предостатъчно други проценти за „крадене“? Негласуващите? Гласуващите за останалите партии – псевдодесните ГЕРБ, например?

Четвърто, „ами ето – и двете останаха извън парламента, а иначе…“ Да, ама продължавам да смятам, че в политиката 2 + 2 не прави 4, това не е елементарна математика. Ако „Да, България“ беше избрала коалиция с Нова република, щеше да получи и техни гласове, но щеше да загуби гласове на Зелените и ДЕОС, както и гласове на противниците на тази хипотетична коалиция, както и на онези, които в такова обединение биха припознали нов Реформаторски блок с подобен злополучен край. Не е ясно кое колко е.

Пето, не може ли някой да реши просто да започне на чисто без каквито и да било обвързаности? Кога забравихме да уважаваме правото на свободен избор на другия? Или може би никога не сме го знаели, за да можем да го забравим.

08 January 2017

Другата България в „ДА, България!“


Преди няколко години бях в командировка в Полша и едно от нещата, които ми направиха най-приятно впечатление там, беше колко любезни и вежливи са поляците. Без да изпадам в патос ще ви разкажа няколко наглед дребни случки от учредяването на „ДА, България!“ вчера, които ме накараха да се чувствам като във Варшава.
Сцена първа: на влизане всички са от любезни по-любезни – регистриращите, гардеробиерите, дори охраната (!).
Сцена втора: влизам в залата, когато вече повечето места са заети, продължават да редят седалки отзад. Аз обаче решавам да проверя все пак как е положението в предния фланг. Тук-там има празни столове, но всички са очевидно запазени. Една жена обаче настоятелно ме приканва да седна на мястото пред нея… сядам, но след малко идва друга, която се оказва, че е запазила и това място, освен съседното. Казва ми го спокойно, аз се извинявам и ставам. Ако си мислите, че всички наоколо са ме гледали накриво и са се пресегнали още по-настоятелно да пазят съседните си седалки – грешите. Защото тутакси няколко гласа се обаждат да ми предложат място, единият от които с „Ето тук между двамата джентълмени (!) е свободно…“ Така между „двамата джентълмени“ се оказвам на трети ред фронтално срещу трибуната, което пък ми дава възможност да направя и прилични снимки по-късно.
Сцена трета: на почивката в тоалетната. Докато си мия ръцете ставам свидетел на разговор между две жени, по-младата от които истински разкаяно се извинява на по-възрастната, че е заела инвалидната кабина (без да обърне внимание), която е трябвало по право да ползва по-възрастната, явно човек със затруднения. По-възрастната отвръща, „Моля Ви,  не се притеснявайте, благодаря Ви, че се извинихте!“
Сцена четвърта: имаме 30 минути кафе пауза, първата от сутринта, часът е 14:15, аз съм прегладняла, защото от сутринта  съм само на чаша вода. Явно голяма част от 1200-те учредители са като мен, защото пред Subway (както и пред другите заведения за хранене в мола) се извива опашка. Заставам след едно момче – алтруистичен хипстър, който ми предлага да му кажа какво искам да ми купи и той да ми го донесе в залата, за да не чакам?!?
Сцена пета: преценила съм, че 30-те минути почивка ще стигнат максимум за посещение във вц-то, пиене на вода и хапване на сандвич. Веднага след това се връщам в залата, но се оказва, че събранието все още не е подновено. Тогава се обажда следващата нужда: кафе. Във фоайето на залата има няколко импровизирани кръгли бара, които предлагат кафе и вода. Смятам, че обслужват само организаторите, защото напитките явно са безплатни – забелязвам, че барманите не приемат пари. Все пак се приближавам до две жени, стоящи на единия бар, и ги питам дали напитките са само за организаторите. „Ама моля Ви се, вземете си! Само внимавайте с кафето, че е много горещо!“ (…) Приближавам се към единия барман и питам дали ще може едно кафе с мляко. „Ама разбира се, че ще може!“ – опва усмивка момчето. Мисля, че пия най-доброто кафе в живота си. И ако мислите, че хората са се юрнали на безплатните напитки – нищо подобно не се случва.
И последно. Във втората част на събранието трябва да изберем над 100 члена на единия ръководен орган. Решава се всеки да се представи за по 30 секунди. Огромната част от тези хора нямат опит с публични изказвания, не са участвали и в партии. Никой обаче (с 1-2 изключения) не злоупотребява с предоставеното му време и не се налага да му се напомня, че няма време. Затова пък успява да каже няколко простички думи за себе си, така че на мен лично (а смятам, че и на повечето учредители) определено ми стават симпатични.

Та… това беше един ден, прекаран с „поляци“ в София. На добър ни път!

06 December 2016

Как се влюбих в Дядо Коледа

Снимка: stocksy.com

Първо трябва да кажа защо обичам коледните и новогодишните празници. Просто е – защото те бяха прекрасни в детските ми години. Сняг, ваканция, шейна, сурвачки, коледари, подаръци… Няма какво да се лъжем – когато си дете, подаръците са много важно нещо. Помня, че една година си бях намерила предварително подаръка за рождения ден, явно не достатъчно тайно скрит от нашите. Беше комплект фантастични флумастри, цели 36 на брой! Не знам откъде бяха открили родителите ми подобно многоцветно вносно бижу в онези постни соц времена. Но аз, като едно добро дете не се издадох, а запазих тайната, за да съхраня на майка ми и баща ми радостта от това, че те са успели да ме зарадват. Само когато всички излезеха на работа, тайничко отивах в килера и драсках по някоя чертичка с вълшебните флумастри.
Но да се върна на Коледа и Нова година. В училище в малките класове си разменяхме подаръци и на мен никога не ми се случваше нещо интересно. Например, веднъж едно от децата получи пъзъл (тогава имаше само на УНИЦЕФ), а аз – малка пластмасова статуетка на разголена жена. О, как завиждах на детето с пъзъла! Съответно Дядо Мраз вкъщи после ми донесе и на мен пъзъл. На УНИЦЕФ, разбира се, но мисля, че всичките ми връстници са влюбени и до днес в тези пъзъли. А за мен и сега, когато отдавна вече имаме Ravensburger, коледните празници са време за редене на пъзъли (донякъде защото само тогава има свободно време).
В новогодишната нощ пък винаги се събирахме с двама колеги на баща ми заедно със семейството на единия. Честно казано, не знам защо толкова обичах това гостуване – без значение дали у нас, или у чичо Коста, семейния. Той дори нямаше дъщеря на моите години, а само по-малък от мен син, който си играеше с брат ми. Аз по-скоро се присламчвах към големите и ги слушах какво си говорят, докато гледам музикалните програми по телевизията. По-младият колега на баща ми, чичо Мишо, не беше женен и търпеше доста шеги и подмятания по този повод. И в някакъв момент мойто детско сърчице реши, че е влюбено в чичо Мишо. Помня, че веднъж попитах майка ми тя кой от двамата колеги на баща ми харесва повече и тя много се смя.
Кулминацията на празника беше, естествено, пристигането на Дядо Мраз. Той, разбира се, беше с дълга червена манта, малко импровизирана, и брадата му беше доста измислена, освен това имаше един такъв младежки дълбок много хубав глас… Дядо Мраз ме слагаше на коляното си докато пеех песничка или казвах стихотворение, и после ми даваше дългоочаквания подарък.
И така докъм 2-3 клас. Когато след поредното посрещане на Нова Година чух майка ми да говори с комшийката по телефона и да й разказва как сме изкарали с гостите: „ Ами той Мишо се направи на Дядо Мраз като всяка година, децата се радват, знаеш как е…“ И в този миг магията се развали.
Но покрай магията исках да ви кажа още нещо. По-късно през годините имах и друг повод да обичам коледните дни. Днес съм по-умерено настроена, след като животът успя и да ме ошамари преди време без оглед на празниците. Но все още обичам това време… и миналата година редих пъзъли, след като доста време не го бях правила. И обичам дори тези втръснали на всички парчета на Wham! и Марая Кери. Много хора обаче мразят Коледа и съм сигурна, че имат своята причина за това и нямат вина за нея – така им се е стекъл циркът, както казваше един приятел. Някои са загубили близък, други са понесли друга тежка загуба. За много хора тези дни не само че не са радостни, а са дори изтезание, изпитание за нервите. Не им се сърдете, че не споделят еуфорията ви, уважавайте правото им да мразят Коледа. Ако сте вярващи, помолете се да им се случи нещо хубаво през идните празници. Ако не сте, просто им го пожелайте искрено, но тайно.

Та… днес е празникът на Свети Николай, предшественикът на Дядо Коледа. Бъдете честити.

02 October 2016

На запад от запада

Особеният ми сантимент към Португалия всъщност се роди от португалския език, който пък тръгна от боса новата. Беше преди 6-7 години, когато открих, че тази музика ми действа успокояващо в тежък период на тревожност и притеснения. Така в ушите ми този шъшкащ и жъжкащ, грубоват и островат език с прекомерно много Ъ-та и У-та зазвуча по своему очарователно. Към това обаче трябва да се добави още едно очарование: сюжетната линия в Love Actually между Джейми (Колин Фърт) и Ани (Nina Sosanya) с тяхната двуезична любов, в която той говореше на английски, тя – на португалски, но със сърцата си двамата се разбираха идеално, хем без цялата история да страда от захаросана или блудкава романтика.
Скоро след това Португалия ми стана мечтана дестинация, нареждайки се редом до Германия, Египет и Куба, и, както се оказа, реализацията на тази мечта изпревари по-старите.
Любовната ми среша на живо с Лисабон не беше от пръв поглед както се случи с Барселона, когато още със стъпването ми на Ла Рамбла ме обзе някаква магия, въпреки че никога не бях имала каквато и да било симпатия към Испания. Романсът ми с шарения град на трамваите израсна стъпка по стъпка, улица по улица, квартал по квартал.



Мястото на хотела ни, „Duas Nações“, беше превъзходно – пресечката на Rua Augusta и Rua da Vitória, недалеч от арката и Praça do Comércio. Rua Augusta e нещо като лисабонската Витошка, но несравнимо по-благородна: не много широка, но достатъчно да побере ресторанти и ресторантчета, разположили маси по средата, подкована с малки павенца, огладени до порцелан и подредени в красиви орнаменти, видими от прозорците на хотелската ни стая. Бяхме между два от емблематичните райони, Baixa и Chiadu, а недалеч беше и най-старият – Alfama, единственият, останал неразрушен при адското земетресение през 1755г. По улиците на Alfama се разхождаме първата вечер, където бързичко си намираме ресторантче с жива фадо музика.
Азулежу: така се наричат характерните керамични плочки, използвани масово за декорация, а и изолация

Тук е мястото да спомена, че малко сбъркано боса новата беше родила любовта ми към Португалия, а не към Бразилия. Затова пък фадото, истинската португалска музика, продължава да не е моята музика. Което не ми пречи ни най-малко да изкарам прекрасна вечер в Restaurante San Miguel De Alfama. Всъщност първото ми впечатление от храната в Португалия е руколата: току-що оставили багажа в хотела сядаме за бързо леко хапване в червеното клубно кафе на Бенфика непосредствено до хотела, където си поръчвам салата Капрезе, очаквайки, разбира се, домати с моцарела и песто. Вместо това получавам огромно количество рукола с малко чери доматчета и моцарела на кубчета?! По-нататък нещата с храната си идват по местата. Което ще рече: кратки менюта в заведенията, изключително морска храна, доста мазна в отделни случаи, от което обаче не ми става тежко, и – много важно – прясна и приготвена на момента. Много разпространена треска (bacalhau), но също сьомга и други риби, приятна салата от маринован октопод… Ако гарнитурата е салата, най-често е преобладаващо зелена (останах с впечатлението, че доматите са им дефицитни). Картофите често са дребни и печени цели, с обелката (вкусни са), понякога са под формата на чипс. Прекрасна храна ни посрещна в едно нищо и никакво невзрачно капанче до кулата Белем. Тези хора са способни да забъркат дори и неугледни буламачи с рибни късчета, които обаче се оказват изненадващо вкусни.
Кафене, наименувано с любимата ми португалска думичка, означаваща носталгия, копнеж
Но това, което ме очарова още повече от храната, са ХОРАТА. Дори и първоначално да подходят подозрително (или поне на мен така ми се струваше), в следващия момент откликват безкрайно сърдечно и с готовност да помогнат. В същото капанче сервитьорката вика неин колега да ни обясни как да стигнем до статуята на Христос, изважда листче, пише посоки, обекти за ориентация, накрая вика шофьор на тук-тук (аз нарекох това странно превозно средство с три колела пърпоретка). Пътуването с пърпоретката е епично: издухва ми главата, тъй като се движим дори по магистралата (!) и моста „25 април“ (мостът, впрочем, често е сравняван с Голдън Гейт в Сан Франциско, което не е случайно, тъй като двата са конструирани от една и съща компания; другият изумителен мост е „Вашку да Гама“ – най-дългият в Европа). Шофьорът, Жоао, е прекомерно любезен и галантен, като не спира да говори, често обърнат назад към нас докато се впуска в безумни маневри в трафика. Накрая, естествено, ни нацелува. На мен лично цялото интимничене ми идва малко в повече, но пък е редно де се оцени старанието, хех.

Та, хората. В едно от заведенията, в което вечеряме – Bacalhau Com Todos, за десерт собственикът ми целува ръката на тръгване. На всичкото отгоре хваща окото, а сервитьорът ни е най-красивият монголоиден екземпляр, който съм виждала. И тогава не е случайно, че при толкова много ресторанти повтаряме този последната вечер.
Португалците говорят масово английски (не само по-младите), при това с чудесно произношение, наистина чудесно! Останах с впечатлението, че сред неговорещите попадат най-често чернокожи от по-ниската социална стълбица – например камериерките или момичето, което прибираше таксата за тоалетната в Белем. По принцип чернокожите са доста, хора от индийско-пакистански произход пък много често държат магазинчетата за сувенири. Повечето португалци, които видях, бяха смугли. Попитахме Жоао за вида на „оригиналните“ португалци и той обясни, че имат много африкански/мавритански примеси, особено в южната част на страната, където са и по-близо до Африка.
Първия обект, който посещаваме, е Castelo de São Jorge. На мен замъците са ми интересни преди всичко отвътре, а този няма вътре – той е нещо като нашия Царевец, но все пак разходката е хубава и предлага красиви miradouros, тоест гледки – думичка, която е на всяка крачка в Лисабон. Нещо, което за малко щяхме да пропуснем: демонстрацията на camera obscura в замъка. За съжаление трябваше да чакаме доста (ако изобщо ни огрее) за презентацията на английски, затова влизаме на испанската. За което съжалявам, въпреки че и без да разбираме обясненията видяното е впечатляващо: защото ни представя 360-градусова панорамна гледка на цялата околност върху кръгъл бял екран вътре в тъмната стая. На слизане от „кащелото“ се отбиваме в един винен бар – съвсем непретенциозен като обстановка, но не и откъм съдържание. Сервитьорът е истински консултант, а изборът – огромен. Първо определяме диапазон на цената (най-ниската е 4 евро за чаша), след което той ни предлага „на сляпо“ да дегустираме три вина и от тях да си изберем какво да пием. Удоволствието си заслужава. Португалските вина са великолепни, изключително разнообразни, а друга характерна напитка за Португалия е джинджинята (или джинджа) – черешов ликьор, сладък и малко по-силен от вино. Както ни е обяснил Жоао, шофьорът на пърпоретката, джинджинята е малка джинджа ;)
Следващ обект в програмата е океанариума. Вече съм била в барселонския и смятах, че мога да пропусна този за сметка на други забележителности (например музеи), но понеже напасването с двете ми приятелки се оказва сложно, а и аз съм много зле с ориентацията, решавам в крайна сметка да се присъединя към тях. Разбира се, океанариумът е впечатляващо съоръжение. Освен това за първи път виждам пингвини на живо, макар и дребнички, поне спрямо моите представи. И може би бижуто за мен, което липсва в Барселона, е симулацията на тропическа гора – с влагата и топлината. Иначе особеното за океанариума е, че в него съжителстват биологични видове от съвсем различни и дори противоположни географски ширини, при това с илюзията, че обитават един воден басейн, тъй като са разделени от прозрачни акрилни стени.
Лисабон има и модерно лице. Тази сграда се намира до Парка на нациите, където е разположен океанариумът 








Близо до океанариума се качваме и на въжената линия, която стига до ултрамодерната сграда на хотел Myriad, а накрая – малко шопинг в близкия търговски център, който се казва, познахте – „Вашку да Гама“.
Манастирът Жеронимуш – очаквано пищен, включително и отвън, макар и от камък. Човешкият ум (поне моят) трудно може да побере идеята как (и колко на брой) ръце са сътворили това чудо, при това в такъв мащаб. Казват, че е строен в продължение на 50 години, но дори и те ми се струват малко за изграждането на подобен артефакт. Твърди се, че строителството му е финансирано с постъпленията от специален данък върху източните подправки (5%) с изключение на пипера, канелата и карамфила. Предпочитам да не се опитвам да смятам колко тона подправки са „заровени“ в този каменен мастодонт. Стилът на сградата е специфичен португалски късен готик, наречен „мануелино“. Вътре откриваме и гробницата на Вашку да Гама. За съжаление не остава време за музея на каретите и ботаническата градина, както и за археологическия музей. Любопитна подробност е, че в манастира на 13.12.2007г. е подписан Лисабонският договор, който поставя основите на реформите на Европейския съюз.
Манастирът Жеронимуш 


Гробницата на Вашку да Гама 


Кулата Белем – удивително е как едно отбранително по замисъла си съоръжение се е превърнало в произведение на изкуството, как дори към прозаична цел като войната е подходено естетически. Аз, като убеден пацифист, оценявам най-вече това. Разбира се, кулата също предлага приятни miradouros, част от които към мътно кафявите води на реката (огромната Тежу). Мястото е забележително и с това, че оттам потегля Вашку да Гама за Индия. Някога р. Тежу е била (още) по-широка и кулата е била построена вътре в нея, докато в днешно време е практически на брега.
Кулата Белем 


Стигаме до Синтра – планинско градче недалеч от Лисабон, след около 40 мин. с влак. Предварително съм прочела, че се характеризира с микроклимат, което се оказва чист евфемизъм за „студ“. А аз изобщо не съм си взела връхна дреха (но поне съм с дълга пола). Забележителното в Синтра са дворците. В центъра е Националният дворец, за който за огромно мое съжаление не ни остава време. Други дворци, които пропускаме, са Castelo dos Mouros, който без друго съм склонна да прежаля, и Quinta da Regaleira, който – чета в пътеводителя – „изобилства от езотерична символика и смесва неоготическия и неомануелинския архитектурен стил с класическото романтично увлечение“. В крайна сметка разглеждаме само Пена, описван като „на ръба на кича“. Дворецът отвън е като от приказките или от декор на филм – цветен и разкошен. Дълго обикаляме кули и външни коридори, а от северната страна ме надухва жесток вятър. И когато вече разочаровано си мисля, че и тук няма „вътре“, откриваме входа! Видяното вътре ме компенсира за пропуснатата обиколка на Националния дворец: изобилно, пищно, великолепно, разточително.
Националният дворец в Синтра 

Дворецът Пена 

Дворецът Пена 

 Зала за хранене в двореца Пена

Дворецът Пена: особено ме впечатляват креслата и столовете 

Дворецът Пена: кухнята
Пропускаме и обиколката на грамадния парк на Пена, за да можем същия ден да отидем и до Cabo da Roca – най-западната точка на Европа. До нея стигаме с автобус от Синтра. Стръмен скалист бряг, висок 140 м, в чиито основи са разбиват вълните, брулен от мощни ветрове. Изобщо, това е денят на студа, и съм благодарна, че не се разболявам. Cabo da Roca е едно от най-силните ми преживявания в Португалия – възможността да видиш от нещо като 270-градусов ъгъл колко безбрежен е Атлантикът е безподобна, а усещането – космическо. Затова и прежалвам 11 евро за сертификата, който издават на желаещите.

С това растение е покрит хълмът на Кабо да Рока 

Кабо да Рока
Кабо да Рока
Другото силно усещане е при статуята на Христос, Cristo Rei. До нея всъщност ни откарва Жоао с пърпоретката. Оставя ни долу, а ние влизаме вътре, качваме се с асансьора, а после по стълбите, и се озоваваме в подножието на гигантската фигура. А казват, че е незначителна (и нагла реплика) спрямо тази в Рио де Жанейро.

Мирадору от статуята на Христос. Долу вляво се вижда сянката на статуята
Последният пълен ден в Португалия вземаме влак до Кашкайш, курортен град с плажове на около 40 мин. с влак от Лисабон. Бързо намираме хубав (пясъчен!) плаж, близо до самата жп гара, но плажуването не ни се получава много. Времето не е много топло, а слънцето се скрива честичко от облаци. Към това трябва да се добави и невъзможността за къпане – водата на Атлантика е мнооого студена. Топвам си краката за няколко минути и те измръзват! Но все пак полежавам на плажа, после се разхождаме до още няколко плажа, сядаме да хапнем, малко шопинг в близкия супермаркет и обратно към Лисабон. Където най-сетне стигаме до една от местните атракции – т.нар. елевадóр-и. На всичкото отгоре единият – Санта Жушта – е съвсем близо до хотела ни. Шегувам се, че тези асансьори са като част от градския транспорт на Лисабон, който е построен върху хълмове, които хич не са ниски. Част от тях елевадорите са с декоративно-атракционна функция – какъвто е и Санта Жушта. Той изглежда красив и впечатляващ отвън, построен е от един от чираците на Густав Айфел. Не води до никъде – просто се качваш на него, разхождаш се на уширената горна част и се любуваш на мирадоруто. Което хич не е малко, естествено.
Кашкайш
Санта Жушта 

Мирадору от Санта Жушта
За десерт остава черешката на тортата – пътуването с ретро трамвай. Да отидеш в Лисабон и да не се качиш на ретро трамвай е като да отидеш в Рим и да не видиш папата, точка по въпроса.

Започнах с португалския език и ще завърша с него. Няколко месеца преди пътуването си купих разговорник и освен да го чета започнах да научавам по някоя дума и израз с Memrize на телефона. Оказа се, че ужасно съм подценила този език, ама много! Уж звучи рязко (=лесно), а дори произношението се оказа проблемно. Кошмарите започваха още от едно просто „а“: в разговорника произношението му беше описано с нещо като „пригответе са да артикулирате нещо средно между А и Е, но произнесете Ъ“ (!!!). После – носовки. После – две различни Р-та, които имат и смислоразделителна функция. Ужас. Току-виж искаш да кажеш „скъп“, а казваш „количка в супермаркет“ заради едното гърлено Р… После: човек, когато пътува в друга държава, чийто език не знае, научава най-напред „благодаря“. Еми не. Ние го научихме чак на 2-я ден, защото едва тогава виненият консултант се случи да ни обясни, че не трябва да казваме „обригаду“, понеже сме жени, а „обригада“! Даже и „благодаря“-то им не е просто благодаря.

15 September 2016

От учителя с любов… и мисъл

Снимка: University of Nottingham

Аз не си спомням първия си учебен ден в І клас, ама хич. Всъщност не помня нито един първи учебен ден, може би с изключение на първия ми в гимназията, за който помня, че времето беше мрачно и дъждовно, каквото беше и вътре в мен. Просто защото всичко беше ново и ги нямаше старите ми съученици и приятели.
Помня обаче по нещо за повечето си учители:
-         Математичката в основното с разкошната дълга коса, която беше казала на родителска, че винаги съм много сериозна и тя никога не може да разбере по изражението ми дали разбирам какво обяснява на дъската;
-         Физичката в гимназията, която ни даваше право три пъти в срока да поискаме да не ни изпитва без да обясняваме причина. И която не ни затормозяваше с неща, които „знам, че ще забравите щом завиете зад ъгъла“;
-         Учителя по философия в гимназията, на когото дължа „Дао-то на Пух“ и още твърде много от това, което съм;
-         Великата математичка от гимназията, за която скоро припомнях как рано-рано позна, че от мен шофьор няма да излезе, наблюдавайки ме как подреждам равното спрямо дробната черта на дъската;
-         Госпожата по английски – о, този любим английски! – с която вдъхновено превеждахме текстове на Бийтълс, Фицджерълд или Джойс;
-         Госпожата по география с чаткащите по коридора токчета, която иронизираше пасивността ни в часовете с „А, вие бяхте тея, дето и челна стойка да заема, пак ще мълчите“;
-         Класната по литература в основното, която на родителска беше казала, „ами писмените й  работи са перфектни, няма за какво да се хване човек, но… някак им липсва чувство“, а после и г-жа Богданова в гимназията, която беше помолила да задържи есето ми за „Осъдени души“;
-         Историчката в гимназията, която на контролните ни разрешаваше да ползваме учебника…

… просто защото той нямаше да ни направи контролното, ако не можем да МИСЛИМ. И всъщност това беше общото между всичките ми готини преподаватели – стремежът да ни научат да мислим.


P.S. О, и разбира се още един изключително важен преподавател, обаче той ме чете и ми е малко неудобно :)

24 August 2016

Смело сърце

Снимка: Капитал Light

Истината е, че досега никога не бях разбирала алпинистите, никога не бях откривала смисъла в това да рискуваш живота си, полагайки неимоверни усилия при нечовешки студ и извънземни условия. Някаква безполезна лудост беше това за мен. Докато не прочетох този текст на Владимир Йончев. Когато нещата са поставени като СЕБЕНАДМОГВАНЕ, придобиват съвсем друга идея. И стават колосални. Защото себенадмогването, способността да направиш макар и една малка крачка отвъд предела, на който се смяташ способен, е най-голямата победа в живота.

Сигурно много от вас си мислят, че съм открила топлата вода. Научавайки за всеки човек като Боян Петров се чувствам дребна и жалка душица, защото страховете и грижите ми изглеждат мижитурести и мизерни, поставени до постиженията на хора като него. Може би обаче не съм единствената с това чувство и може би не трябва така пренебрежително да омаловажаваме собствените си демони и кръстове, защото всеки има своята Голгота и различните голготи не са съизмерими. А и казват, че всекиму е отреден толкова стръмен и тежък път, колкото е в състояние да извърви. Макар че все пак мнозина рухват – факт.

Откакто разбрах за нелепия инцидент с Боян Петров и Андрей Ковачев в Кресненското дефиле (място, към което имам особен сантимент, между другото), някак все се сещам за абсурдната смърт на Гауди. И – извинете за клишето – но се моля със сърце и душа Петров (и Ковачев, разбира се) да изкачи И този връх, да пребори И това препятствие. Освен заради новото значение на алпинизма за мен, и заради дори още по-важното величие на този човек – да заразява други с животворния бацил на куража си. Защото е истинско величие да върнеш желанието за живот дори само на един човек, а какво остава за повече. Разбирам го пределно добре и поради съвсем лична причина: дългогодишната ми детска любов си отиде от този свят именно защото беше изгубил този кураж и не се беше намерил кой да му помогне да го съгради отново. Затова съм сигурна, че в този момент още поне седем милиона сърца се молят. Дори и атеистите.

20 April 2016

All Saints


И друг път съм писала за геройството на лекарската професия, но колкото и да се пише – все ще е малко. Да почна този път с това, че мразя да гледам „лекарски“ филми и сериали – тип „Спешно отделение“. Може би защото се ужасявам от болката и страданието, ама наистина. Не мога да гледам такива неща като обикновен страничен наблюдател, не ми се получава. От друга страна повечето подобни филми се спускат по лесната лайсна на зрелищни и драматични, но не дотам често срещани сюжети. А драмата е в детайлите:
-          Когато сестрата в операционната изпуска металния барабан с инструменти и той се стоварва с цялата си метална тежест на всичките си инструменти, надвесва се над теб, чакащия за операция, и пита уплашено, „стреснах ли ви“, а вие тъжно се усмихвате, „не – без друго съм толкова стресната, че повече не можете“;
-          Когато след операция в полузамаяно от упойката състояние ви тикат на носилка към стаята и случаен лекар или санитар ви погалва по челото и пита „как сте“;
-          Когато в болничната стая наднича сестрата и търси „бременната“, а една от пациентките се обажда, „тука нямаме бременни – всички сме изкормени“
-          Когато дежурната сестра има мигренозен пристъп и е по-крива от маслинено дърво, но понеже проявявате съчувствие, кротко щипва шепа салфетки и ви ги подава вместо тоалетна хартия.
-          Когато коктейлът на анестезията те грабва в магичната си прегръдка като някаква дизайнерска бутикова дрога и те понася през многомерни плазми, плаващи като гъвкав калейдоскоп, преливащи от жълто, през оранжево до червено. Много рубинено червено – цвят на кръв. А когато се върнеш обратно тук, преди всичко друго от очите ти тръгват сълзи върху операционната маса – сълзи на признателност.

За пореден път се убеждавам, че психическото напрежение, което един медик понася за един средностатистически работен ден се равнява на около това, което моята психика може да понесе за няколко месеца. Не мога да спра да се удивлявам как е възможно изобщо някой да пожелае да бъде лекар. Не можеш да си обикновен човек и да работиш такава професия – Бог трябва да те е забъркал с различна закваска, в осмия ден от седмицата и да те е кръстил в тринайста зодия. Ние си чоплим всеки своята скромна професионална лехичка, от която – да, някъде нещичко все зависи и все служи някому. Но нито една лехичка не може да се сравни с чудото на медиците, тяхното е изцяло ДУША и ОГЪН. А душата и огънят са любов. Каквото и да си говорим, най-малкото общо кратно на всичко на този свят е любовта.

M/Mink на Byredo


Преди време, когато си купих любимия ми Avignon на Comme Des Garcons, консултантът в магазина беше така любезен да ми даде мостри на два парфюма на Byredo. Byredo са икона и досега някак все не намирах момент дори да пробвам мострите. Тези дни зачетох страницата за единия от тях във Фрагрантика и тя се беше превърнала в земетръсна стихия от крайни мнения. Дори първите няколко ми бяха достатъчни да подходя към този парфюм с крайно, ама крайно изострено внимание – едва ли не с единия пръст на 112 на телефона. По всичко личеше, че ме очакваше нещо минимум извънземно. Макар че най-масовото описание гравитираше към… котешка урина, което си е земно отвсякъде. 

Ето част от коментарите:

„Исках да го харесам след прочетеното за него, но трябва да се съглася, че мирише на котешка урина върху кожено яке. Въпреки това определено уважавам Byredo и опита им да създадат оригинален аромат.“

„Представете си, че сте нападнати от мръсно куче в красива градина в горещ летен ден и всичко е в кръв.“

В Стинсън Бийч, отвъд моста на Сан Франсиско имаше външни душове, които ползвахме за да отмием пясъка и мърсотията. В редки изключително горещи дни дървените душове буквално завираха – тогава сякаш и солта и остатъците от водораслите започваха да се готвят в собствен сос. От време на време туристи от близките мотели идваха от басейните, омазани със смесица от слънцезащитни продукти и хлор. Ето на всичко ТОВА мирише този парфюм. И е някак въздействащ. Като дете обичах мириса на солена вода и водорасли. Но ако нямате прогресивно въображение, няма да разбиете шифъра на този шик аромат.“

„… Децата също бяха впечатлени:
-          Мирише точно като буболечка, която току-що ти се е изпишкала в ръката.
-          Не, мирише точно като външната тоалетна през зимата, когато всичко е замръзнало.“

След всичко това (и доста повече) поех дълбоко въздух и пръснах крайно пестеливо от миниатюрното флаконче. Истина е: ароматът е зашеметяващ и за мен е извънземен, просто нямам с какво да го сравня, може би защото не съм имала котка, нито съм си играла кой знае колко с буболечки. Не мога да свържа никаква уриноподобна миризма от собствения си архив аромати с това, което усещам на китката си. Има тънка терпентинова нишка, а тялото напомня на машинно масло или някакъв промишлен химикал. Може би бих описала парфюма като ърбън/ индъстриъл. Ако някога срещна някой с този парфюм, категорично ще го спра, в която и част на света да е. Парфюмите на Byredo по принцип са унисекс, но ако изхождаме от класическите хипотези, този клони определено към мъжки. Сигурна съм, че жена, която носи ТОВА НЕЩО на себе си, ще разстреля от упор моментално всеки мъж, като под разстрел имам предвид до разпръсване на вътрешностите по асфалта или бетона. И вече знам как ще се позабавлявам с остатъка от флакончето. А ако се сдобия с пълноценен флакон, не ми се мисли.


Edit: стигнах и до базата. Терпентинът тук отстъпва на плътно солидно улегнало пачули – старо мухлясало дърво, което вече наистина обичам.

29 February 2016

Да се хванеш за зелено

Две ултракратки рандевута днес, второто – приятно приятелско. Но първото (изключително странно съвпаднало с една от целите ми за след работа) сáмо дойде да потвърди колко безвъзвратно провалени са едни тежко преболедувани вече отношения.  Което пък наклони везните в полза на ударна шопинг терапия, която и без това ми се прокрадваше в ума. Съвсем застопори везните фактът, че Салон Олфактив ми беше на път.
И ето го: източно-православният зелен тамянов Zagorsk, брат на католическия пушеков Avignon, в който се влюбих преди няколко години. Zagorsk беше заплануван още тогава за някоя ранна пролет. Защото той е борове, около чиято стара дървесина се прокрадва здравец и смели папратови филизи, пробождащи влажна пръст и мъх, тръпчива и подправъчна... срещащи се с кварталната черква, от чиято врата пропълзява ранен великденски тамян, мноооого преди да цъфнат първите джанки. Меланхоличен, дистанциран, крайно сериозен – знам, че няма шанс да го срещна случайно, носен от друг/а. И се надявам да направи март поне малко по-поносим, защото от много години с март-овете се гледаме криво изпод вежди.

А пазаруването в Салон Олфактив е от-кутюр-шопинг, не (само) заради класата на продуктите. По-скоро заради това, че ти отключват, за да влезеш, което създава намек и усещане за специално място; заради приятното отношение на младежа (най-симпатичният гей, на който съм попадала), компетентните му съвети, липсата на снизходително отношение, и любезното „Минавайте даже и без да купувате!“, с което ме изпраща.

14 August 2015

Малките неща

Снимката е илюстративна, от itransport.bg

Добрата новина днес. Случи се не на мен, а на колежката, но това не е най-важното. Напоследък забелязала, че електронното табло на спирката до тях е издраскано до степен да не се чете. И тя писала на общината, подала сигнал, нали. Обаче там си питали ушите. „Защо не пишеш на Център за градска мобилност“, казах й. И тя писа. Оттам й отговорили – ето, на този и този мейл подайте сигнала. Подаде го. По-натам: светкавичен отговор със смисъл нещо като „ще направим каквото можем“. На следващия ден, днес, в пощата й пристигна мейл, който я информира, че таблото е почистено. Накрая с усмивка. И снимки „преди“ и „след“. Пичът, отговорен за делото, е експерт „Интелигентни транспортни системи“ и се казва Велимир Миленкински.

Исках да кажа, че от време на време се уморявам от нихилизъм. От „тая държава никога няма да се оправи“, от „тоя народ за нищо не става“ и „всички са маскари“. Защото ако им повярваме безусловно, по-добре да легнем да умираме. Сред цялата гняс все пак се намират мънинки благинки като човека Велимир, които правят нещата да се случват както трябва. Мънинки са, да, но дяволът е в детайлите. В камъчето, което обръща каруцата. И в маха на пеперудата.

15 July 2015

Приеми ме в сърцето си

Може да звучи малко странно, но един хубав ден ей така, от нищото, ми хрумва да се запозная с бабите и внуците „под наем“ от първа ръка. Бабите и внуците „под наем“ са участниците в инициативата „Приеми ме на село“, която се провежда това лято за трета година с организацията на община Габрово по идея на Вероника Йосифова. Впечатлява ме простичката находчивост и симбиотичност в хрумването да се съберат две поколения, които по една или друга причина са прекъснали пряката си поколенческа връзка с „другата страна“ – бабите с града, децата със селото.
Намерението ми е да отида на място, да се срещна с участниците, да прекарам малко време с тях, в което да видя заниманията им, да разбера как се чувстват, как общуват помежду си, и, да – да снимам.
И ето ме – ранна юлска сутрин, в 5:30 алармата ме сритва от леглото, в 8:00 вече съм в автобуса за Габрово. А още на излизане от София започвам да задрямвам... и проспивам почти целия път, събуждам се на табелата „Севлиево“.
На излизане от автогарата в Габрово питам за посоката на хотела ми и така попадам на първия отзивчив жител на града (млада жена) от многото, с които се срещам през двата дни. Хотел „Балкан“ е още от соца, реновиран, естествено, почти надвесен над скулптурата на Рачо Ковача. Качвам се в стаята си колкото да я огледам и да си оставя багажа. Установявам, че липсва голяма кърпа за баня и на излизане споменавам за пропуска на рецепционистката, и тя веднага вдига телефона. Когато се връщам след обяда и кафето, виждам къде са били кърпите: в душ кабината (по-скоро душ-отделението), в която не съм се сетила да надникна... Освен тях любезните камериерки са оставили още 4-5 хавлии на леглото (!). Душ, преобличане – и обратно към автогарата. Там вече съм се осведомила, че ми трябват автобусите за Дряново - те тръгват от Габрово на всеки кръгъл час и минават през с. Донино. Хващам този в 15:00. Минава ми през ума, че е малко мъртво време и в селото хората едва ли ще са се разработили навън в жегата, но от друга страна, след като разчитам на обществения транспорт, трябва да мисля и за прибиране. А последната кола от Дряново тръгва в 19:00 – осведомявам се от живописния леко кривоглед шофьор.
Пътят до Донино е към 15 минути, минаваме покрай мургава труженичка, ръкомахаща в нелепа предизвикателна поза - споглеждаме се ухилено в огледалото с шофьора, или поне с правото му око, защото другото не съм сигурна къде точно е.
Стигаме селото, шофьорът ме оставя пред разбит навес на спирка и ми обяснява къде е спирката за обратно: „Ей там, по стълбите нагоре, излизате на пътя...“ Опасенията ми се сбъдват – наоколо не се мярка жив човек. Тръгвам по улицата напред... Колкото и да съм била предварително наясно, че селото е малко, все пак не очаквам да е ЧАК толкова малко – минавам покрай десетина къщи, след което стигам в нищото – ливада и хълмове в далечината. Пече, жега, почти не полъхва, щурци стържат в полето... Правя няколко снимки – няма дори какво да снимам.

Връщам се обратно, отбивам се между къщите... Ако не са открехнатите тук-там прозорци, бих си помислила, че наистина в това село няма жив човек, буквално. Накрая от една къща ми викват, а после на портата излиза млада жена. Питам дали знае за инициативата – не, не знае, „тук съм отскоро... кметската наместничка ще знае, тя ви трябва“. Жената се извинява, че не може да дойде да ми покаже къщата, но затова пък ми обяснява посоката, и следвайки указанията й, стигам в поляната, докъдето вече бях ходила. Последната къща изглежда недостроена, но на предпоследната има звънец на портата и го натискам с надежда. Нищо. Започвам да се отчайвам. След десетина минути излиза един дядо – той поне знае за какво го питам и започва да ми обяснява. Малко ми се стъжва, защото мястото, което ми описва, не звучи като да е близо, а аз вече съм в първа фаза на слънчасване. Нямам избор обаче и тръгвам – трябва да се върна отново при спирката, после нагоре към спирката за обратната посока, и още натам, да стигна табела, на която пише еди-какво-си, и там пътят се разклонява... Е, стигам табелата – дотук добре, продължавам направо и пак се озовавам в нищото... Оказва се, че всъщност селото е сбор от махали, пръснати групички от по 10-20 къщи, на разстояние 1-2 км. помежду си. Поредният дядо, който срещам, не може нищо да ми каже, а пътят по-натам води във видимо безлюдна гора. Отчаянието ми напредва... Вече си представям как се прибирам безславно в града, а после и в София.
Решавам да се върна по пътя назад – малко преди табелата съм минала покрай сградата на пощата, може би там ще разбера нещо. Освен „Поща“ на вратата пише обещаващо „Кметство“, но съвсем не обещаващо вратата е заключена. Тук вече отчаянието ми е почти пълно – аз търся деца, то възрастни няма…  Недоумявам къде са ги скрили тези деца! Последната ми възможност остава да се обадя на номера на една от координаторките на проекта от община Габрово, с която съм се свързала през фейсбук страницата на инициативата преди да тръгна от София. Докато ровя за телефона по пътя се задава жена. Отивам да я питам и, алилуя! – тя не просто знае за проекта, но е тръгнала натам. „Натам“ се оказва мястото на мероприятие, подготвяно от бабите и внуците. А жената е самата кметска наместничка! Предлага ми да вървя с нея, питам я колко е далеч до мястото, защото вече съм в предпоследна фаза на слънчасване и на ръба на силите си. „Към 800 метра...“
Най-накрая пред нас се показва поредната „махала“, а вдясно от пътя е малка постройка на едно ниво, която се оказва местното читалище. И има хора! Хора! И ДЕЦА!

Децата подготвят програма от няколко народни песни, които да изпълнят заедно с бабите пред „високите“ гости. Още в София съм предупредена в задочния си разговор с координаторката, че този ден ще пристигнат представители на 50 общини и на бабите и внуците ще им е притеснено и напрегнато. Това, което виждам, е далеч от представата ми за притеснение – децата просто щъкат напред-назад, редят столове, гласят музиката на лаптоп, от време на време говорят по телефоните си… Обикновени сладки деца. Но тук ритъмът на живот очаквано е безкрайно различен от този в големия град, времето тече в паралелна реалност. Знам, че това е предпоследният им ден на село и на следващия ден ще се приберат в града. Питам ги дали им харесва тук, казват, че да, и не им се прибира. Едното ме разстрелва с въпрос колко мегапиксела ми е камерата, а аз отдавна съм забравила, просто защото не ми е важно.




Бабите са нагласени в бели ризи, всяка с наниз пендари на врата си и червено изкуствено цвете зад ухото – живо цвете трудно ще изтрае в тази жега. Някои са доста млади за баби, вероятно нямат и 50. Други са си баби, но това не им пречи суетно да мазват червило на устните и бузите преди да „стъпят на сцената“. Моят фаворит е баба Руми – рядко чевръста и темпераментна жена, отдавна прехвърлила младостта, с волева брадичка, леко прегърбена. Баба Руми ни води да ни покаже дива орхидея: „Ето я, имаше още, ама я опасоха козите…“ Другият ми фаворит е жената с музикалния съпровод на тамбура, която е сложила бял панталон вместо черна пола.

Откровено казано, някак не ми се вярва на това диво място да се изсипят 50 общинари, които на всичкото отгоре закъсняват. После се оказва, че автобусът им е объркал пътя. Уговореният час е 18, но 18:30 вече минава и споделям на една от жените, че за съжаление май няма да дочакам важните гости, защото ще изпусна последния автобус за града. „О, няма проблем, те ще ви закарат с техния!“ Когато гостите пристигат и заемат места в импровизираната зала, питам една от жените дали ще могат да ме транспортират до Габрово после. „Ама разбира се, даже ако има още някой, има места!“
Представянето на децата и бабите минава повече от успешно, гостите им се радват, после разговарят с бабите, а децата поднасят на всички подаръче – картичка с хербаризиран стрък билка. И накрая си вземаме довиждане.











В Габрово питам шофьора на общинарите къде ще спира, той на свой ред ме пита къде искам да сляза. „О, „Балкан“ ни остана вляво, трябваше по-рано… Ей тук ще ви спра!“ Оставя ме на една спирка, където попадам на поредния отзивчив жител на града – жена на средна възраст: „Сега като дойде автобусът, ще го вземете и аз ще ви кажа къде да слезете“. След малко обаче се задава нещо като маршрутка и тя ме дръпва, „Елате, с този тъкмо е по-евтино…“ Защо с маршрутката е по-евтино (0,70 лв.) и защо тя спира на спирки като автобус – така и не разбирам. Вътре звучат слабо известни, но любими мои песни на ABBAAs Good As New и Does Your Mother Know, и щастието ми е пълно, въпреки умората и въпреки че след цялата изтекла следобеда пот, ако си остържа кожата, ще събера сол за една манджа.

На следващия ден автобусът ми за София е в 16:30 и дотогава се разхождам из града и снимам. На един от баирите попадам на прекрасна черква, „Св. Йоан Предтеча“. В двора й жена почиства цветната леха. „Много интересно цвете“ – соча красиви жълти цветове. Казвам го колкото да съм любезна, вместо „добър ден“, пък и като упражнение срещу темерутщината ми, която обикновено ме спъва в комуникацията ми с хората. Преди да ми обясни, че наричали цветето „калифорнийски мак“, жената вече е започнала да ми събира семенца и да ги сипва в шепите ми. Ей такива са габровци. И мухите им са безвредни. И котките им са кльощави, чак изпосталели – предната вечер една съумява да умили дори мен дотам, че да й пускам хапки свинско каре под масата в „Странноприемницата“.




Всички снимки - тук