All Saints

И друг път съм писала за геройството на лекарската професия, но колкото и да се пише – все ще е малко. Да почна този път с това, че мразя да гледам „лекарски“ филми и сериали – тип „Спешно отделение“. Може би защото се ужасявам от болката и страданието, ама наистина. Не мога да гледам такива неща като обикновен страничен наблюдател, не ми се получава. От друга страна повечето подобни филми се спускат по лесната лайсна на зрелищни и драматични, но не дотам често срещани сюжети. А драмата е в детайлите:

-          Когато сестрата в операционната изпуска металния барабан с инструменти и той се стоварва с цялата си метална тежест на всичките си инструменти, надвесва се над теб, чакащия за операция, и пита уплашено, „стреснах ли ви“, а вие тъжно се усмихвате, „не – без друго съм толкова стресната, че повече не можете“;

-          Когато след операция в полузамаяно от упойката състояние ви тикат на носилка към стаята и случаен лекар или санитар ви погалва по челото и пита „как сте“;

-          Когато в болничната стая наднича сестрата и търси „бременната“, а една от пациентките се обажда, „тука нямаме бременни – всички сме изкормени“

-          Когато дежурната сестра има мигренозен пристъп и е по-крива от маслинено дърво, но понеже проявявате съчувствие, кротко щипва шепа салфетки и ви ги подава вместо тоалетна хартия.

-          Когато коктейлът на анестезията те грабва в магичната си прегръдка като някаква дизайнерска бутикова дрога и те понася през многомерни плазми, плаващи като гъвкав калейдоскоп, преливащи от жълто, през оранжево до червено. Много рубинено червено – цвят на кръв. А когато се върнеш обратно тук, преди всичко друго от очите ти тръгват сълзи върху операционната маса – сълзи на признателност.

За пореден път се убеждавам, че психическото напрежение, което един медик понася за един средностатистически работен ден се равнява на около това, което моята психика може да понесе за няколко месеца. Не мога да спра да се удивлявам как е възможно изобщо някой да пожелае да бъде лекар. Не можеш да си обикновен човек и да работиш такава професия – Бог трябва да те е забъркал с различна закваска, в осмия ден от седмицата и да те е кръстил в тринайста зодия. Ние си чоплим всеки своята скромна професионална лехичка, от която – да, някъде нещичко все зависи и все служи някому. Но нито една лехичка не може да се сравни с чудото на медиците, тяхното е изцяло ДУША и ОГЪН. А душата и огънят са любов. Каквото и да си говорим, най-малкото общо кратно на всичко на този свят е любовта.