01 July 2014

Малка случка с куче в утринта*


В един от натрапчивите ми сънища съм изправена пред заплахата да бъда наранена от някого и се опитвам да крещя, но нямам глас и никакъв звук не излиза. И тогава на сън започвам да крещя… с очи. Впервам поглед насреща с целия вектор мълчалив крясък, на който съм способна… Паметта ми за сънища никога не казва какво се случва след това, но най-вероятно се стряскам и се събуждам. А тази сутрин ми се случи нещо подобно на живо.
Вървях по нашата улица, запътена за малко сутрешен джогинг, и минавах покрай малка стара къща, в която живееше не много възрастна, но доста пълна и трудно подвижна жена. Независимо от това до преди известно време винаги рано сутрин тя полека шеташе по двора, а от къщата се чуваше тихо радио. От доста време не я бях виждала, а дворът напоследък беше буренясал и запуснат. Тази сутрин на улицата до къщата видях мъж с немска овчарка да сече големи клони от дървото, което се подаваше от двора на улицата. Загледах го най-вече заради дървото – винаги ми докривява, когато видя да секат дърво. Без да съм казала или направила нищо немската му овчарка се засили съм мен със заплашителен лай. Той й подвикна нещо, но тя явно не го слушаше. Винаги страхът ме е страхувал, но сега изби в някаква агресия. Викнах му да си прибере кучето, защото ще го напръскам, в ръката вече държах спрея. Гледала съм близо 13 години такова куче и единственото, което знам е, че са умни. Но дали и колко се хвърлят на хора зависи от възпитанието им.
„Бе я се успокой ма!“
„Не ми викай да се успокоя, защото майка ми е лежала в болница заради куче и такива като тебе!“
„Аре стига ма, смръдло, досега никой не е изяло!“
„Не ме интересува колко е изяло досега!“
Кучето продължаваше да лае вече до крака ми (сега вече явно раздразнено и от викането), аз все така държах насочен спрея без да го натискам. Честно казано, беше ме страх от този тип, имаше вид на затворник без право на замяна и като нищо можеше да ме попребие – вярно, че се чувствах у дома си на това място, но наоколо не се мяркаше никой, а иначе любопитните комшии едва ли стояха на прозорците си точно сега.
И тогава се втренчих в него мълчаливо – точно като в сънищата ми. Кучето междувременно се беше отказало. Вървях и го гледах в очите, вече отминавах и го гледах в очите, обърнах се назад и продължих да го гледам в очите, а той крещеше, „Не ме гледай ма, не ме гледай ма… не ме гледай ма…“
Докато се отдалечих. Помислих си, че на връщане (след около 20 минути) ще трябва да заобиколя по някоя от другите улици. После се ядосах - откъде-накъде трябва да си причинявам неудобство заради някакъв човешки отпадък и кучето му. Лошото беше, че на връщане понякога вземах и тази отсечка на бегом – едно заради липсата на време, второ – по „физиологични“ причини ;) Е, сега може би щях да имам вълнуващия избор дали да се наакам в гащите (вече не от страх) или да ме изяде зло куче.
От мен да мине – на връщане намалих ход, когато ги наближих. Той вече беше вързал отсечените клони в наръч и тръгваше да го влачи на някъде. Кучето се мотаеше около него. Изобщо не ги погледнах, нито пък те мен, и се разминахме все едно нищо не е било.


А на снимката е непрежалимата ми пазачка и приятелка, която се възнесе в кучешкия рай преди 3 години. Но дори и завчера като излизах от къщи имах чувството, че ще я видя да лежи пред гаража, ще се изправи с усилие на скованите си задни крачка и ще докуцука до мен, за да ми близне ръката крадешком с цялата си предана, безусловна и безрезервна любов.

No comments: