Smells Like East Spirit

Започвам този пост с нещо като disclaimer: той няма да бъде писан с изричната цел да помага на бъдещи туристи и с кой знае колко фактология, и всъщност няма претенцията да е нещо повече от чисто емоционално и егоцентрирано описание на тези десетина дни, които прекарах на изток.

Бали е доста далеч, на нещо като 15 часа полет с прекачване в Доха, столицата на Катар, към 5-я час. Летим глезени от Qatar Airways – с храната, красивите и вежливи стюардеси, възглавнички и одеялца (които по байганювски можеш да си замъкнеш с теб на слизане, но и за това си има причина, малко по-късно), маски за спане, дори чорапи. Защото на борда е добре охладено и това още повече засилва шока, който преживяваме, когато слизаме в Доха някъде към 18.30 ч. (въпреки петте часа полет Доха е в същата часова зона като България). 


Доха отгоре
 Летище Хамад, Доха

Влакчето на летище Хамад, Доха

Нямам опит с екзотични и далечни дестинации, но онова, което съм опитвала (а то е Тунис) е може би само наполовина на драматичната жега в Катар. Шокът съвсем без преувеличение наподобява гмурването в сауна… само че от нея не излизаш след 15 или колкото там минути, а просто я носиш със себе си. Дори по-късно вечерта тук температурата е към 36 градуса по Целзий, а се усеща като 46 заради влажността (51-52%). Имам чувството, че ме е обгърнал пашкул от лепкава гореща влага. Не знам как живеят там хората, особено жените… може и да се свиква, но за мен е фантастично. Фантастично е също как нито веднъж, ама  нито веднъж и в Доха, и по-късно на Бали не ме лъхва и най-слаб мирис на пот, ама най-слаб! За мен това е толкова невероятно, че на моменти умишлено се доближавам незабележимо до отделни хора като един женски и по-красив Грьонуй, за да ги подуша, не се шегувам. Няма и няма! След всичко това имам всички основания да обявя българите за най-смрадливата нация, ще прощавате.

 Доха
 Музеят на ислямското изкуство, Доха
Доха
Доха

Тъй като следващият ни полет (за Денпасар, столицата на Бали) е чак рано сутринта, предварително сме решили, че ще се възползваме от опцията за туристическа обиколка на града с автобус, безплатно осигурявана на летището. Само че местата за последния тур вече са заети, така че се мотаем на гишето и се чудим какво по-натам. В същото колебание е и симпатична млада жена, която, явно доста по-опитна от нас, разпитва тук-там и накрая се присъединява към нас (по-точно ние към нея). Изтегляме от банкомат някаква сума катарски риали, а после хващаме такси. Слизаме недалеч от Музея на ислямското изкуство – сграда с модернистичен дизайн, напомнящ жена с бурка, красиво осветена вечер. Качваме се на корабче, с което обикаляме в залива около час. Когато си на палубата, въздухът едва осезаемо се движи и това са моментите, когато лепкавият пашкул успява да се поразкъса, макар и слабо.

А градът е пленителен – с множеството модерни небостъргачи, в усукани, симетрични или неправилни форми, всички осветени различно, плясъка на водата под лодката, музиката на палубата – хем ориенталска, хем някак красива и поетична. Това е един от моментите, когато Доха влиза по напълно неочакван и абсурден начин в сърцето ми, като че ли е усетила малък забравен процеп в живия плет, който го огражда. Другият такъв момент е малко по-късно, когато отиваме на един пазар недалеч (Souq Waqif). Доста късно е, само отделни магазинчета все още работят, има и няколко сергии за сувенири, зле осветени от немощни лампи. Тогава там навлизаме в една алея със заведения и тя ме омагьосва. Първо ме повежда за носа: екзотични аромати на източни, тежки, алдехидни, но притегателни парфюми, каквито досега никъде не съм долавяла… влага от морето… подправки… мирис на наргиле… дим от въглените, с които го разпалват. Колкото ми е чужд този град, толкова ме и привлича. Разбира се, знаех, че това  е one night’s stand, малка безобидна авантюра, която ще остане като хербарий в тези няколко часа.

Сядаме в едно заведение да вечеряме и там пък се сблъсквам челно със сервитьора, който по странен начин ми заприлича на една стара зле завършила любов. През цялото време в заведението това ме държи като халосана, с няколко заблудени пеперуди, лутащи се като пияни в корема ми. Тук е мястото да въведа и специалната фигура на един торбалан, чиято специална работа в заведението е да ходи и да разнася въглени за наргилетата, които там се пушат повсеместно и поголовно.

Нашата нова приятелка има полет до Шанхай по-рано от нашия. Но всички заедно се връщаме отново с такси на Хамад – така се казва огромното летище в Доха. За да се разбере какво значи огромно, ще спомена, че вътре има влакче. Което си е необходимост, ако ти се налага да изминеш разстоянието от единия край до другия. Аз през цялото време си мисля и колко ли струва да се държи непрекъснато охладено това огромно пространство при жегата вън (вътре вероятно е към 25-27 градуса).

Откриваме една от залите за спане, но всички „шезлонги“ са заети, така че сядаме на обикновени седалки да подремнем. Не мога да заспя и тръгвам в среднощ да обикалям магазините. После и аз се предавам, завивам се с шал (защото не съм си взела одеялце от самолета) и съм задрямала.

Следващият полет е около 10-часов и хващаме самолета рано сутринта, а машината е цял звяр (с по 10 седалки на ред). На борда, естествено, се дремва между храненията, няма как. Слава Богу, нямам проблем с това да седя дълго на едно място, поне в обичайното ми състояние.
Кацаме в Денпасар късно вечерта местно време, уморени. Летейки на изток сме изгубили 5 часа от часовите зони. Спрямо Хамад в Доха това летище изглежда доста провинциално и малко, поне в тази му част. Вече съм малко неадекватна и когато един от служителите на скенерите ме отклонява встрани от другите пътници и приятелките ми, аз упорито му соча и настоявам да вървя след тях. Оказва  се, че по някаква причина той е преценил, че няма нужда да минавам през скенера?! Колко ли глупаво съм изглеждала отстрани упорито настояваща да мина през скенера!

Хотелът ни (Wina Holiday Villa) се състои от няколко триетажни сгради, разположени в малък парк. Когато пристигаме късно първата вечер, реакцията ми е сподавено ахване, все едно съм попаднала в приказка от 1001 нощи. В паркчето насред тропическата растителност са разположени ярки и изразителни фигури на божества, чучури течаща вода, които на места се вливат в изкуствени водоеми, в които плуват пъстри риби. Статуите на божествата са в най-различни пози и изражения и пред всички са поставени малки плитки кошнички с грижливо подредени цветя и храна (понякога и цигара!), както и запалена ароматна пръчица. Всъщност тези кошнички се поставят навсякъде, дори пред сергиите по пазарите и дори на щандовете в мола. Съответно често се случва вече „използвани“ кошнички да се подритват по земята на различни места. Друго, което в първия момент може да шокира незапознатия, е свастиката. Истината е, че тази свастика не е онази, че Хитлер е присвоил източния символ на благосъстояние и че „неговата“ е разположена под друг ъгъл.





Балийска сватба в едно село 




Имам проблем със смяната на часовата зона, т.нар. jetlag. За първи път ми се налага да го преодолявам и така и не успявам до края на престоя, цяла седмица. Особено трагична е първата сутрин. Времето е нормално като за Бали (тоест, към 9), на аз не мога да отлепя, душата ми спи, когато съквартирантката ме буди за плаж. Някак ставам, хапвам малко плодове в ресторанта на хотела, а после й казвам: „Няма да стане, ще поспя още час-два, и евентуално…“

И после в общи линии плажът се получава. Въпреки че е обедно време, а тук слънцето жури като… ами като на екватора. Казват, че на Бали все някога изгаряш. Аз почти не успявам, но имаме много малко време за плаж, останалото е заето с екскурзии и мероприятия. Та, със слънцето наистина трябва да се внимава. Влагата обаче се отразява много благотворно на иначе сухата кожа на ръцете ми.






Другото, което ме впечатлява, е океанът, Индийският океан. Шегувам се, че миналата година бяхме на Атлантика, тази – на Индийския, дай боже догодина на Тихия, макар че и сега той не е далеч. Следобед Индийският океан е в отлив – и се отдръпва, ама много се отдръпва, навътре към себе си. Помислих си, че по това си приличаме. Събира зеленикавите си солени поли и ги смотава към себе си, завихряйки по някое течение за разкош. И ако искаш да го стигнеш, трябва да вървиш дълго навътре по мокрия пясък към него, десетки метри мокър пясък, после много още плитки води до под коляното… и още повече, ако искаш да стигнеш вълните, които подмамват сърфистите. Кута – нашият пристан в Бали, е меката на сърфистите, много от които са австралийци, казват. Е, не съм искала паспорт на никого, а и трудно различавам англоговорящите по акцента (с изключение на англичани от американци), но със сигурност там няма слабо културни елементи като по нашия Слънчак или изобщо Черноморието ни. Освен сърфове има и много хвърчила, повечето от които ръчно изработени, или поне така ми се струва.
 Дърворезба

 Кафе




 Индийският океан в отлив


Колкото да балийците, те очаквано са изключително любезни и мили, по един такъв поставящ се във ваша услуга начин, особено трогателни с допирането на длани пред гърдите, когато казват „благодаря“ или „моля“. С уговорката, че в пъстрата смес от етноси, от местни и приходящи, е много трудно да се прецени кои са истинските балийци, то местните жени са смугли, с пълни устни и красиви – онези, които са все още млади и необрулени от труден живот. Сред мъжете по-трудно се намират добре изглеждащи (особено при този навик на мнозина да поддържат мустаци а ла Ердоган), но и при тях важи, че не е ясно кои са местни. Със сигурност обаче мога да определя като привлекателни двамата учители по сърф на плажа: загорели, слаби, умерено атлетични, с дълги къдрави коси с изсветлели краища. В единия от свободните от екскурзии дни, когато сме на плажа, едно момче идва да събере такса за чадър и шезлонг (не питайте колко струва, цени не помня). Закача се, пита откъде сме, а щом разбира  - „Оооо, Бербатов!“ После до края на деня всеки път минавайки покрай нас подхвърля „Хелоу, Бербатов!“ Честно казано, Бербатов ми е много по-добре от Стоичков.
 Ритуалните кошнички
Балийците шофират ужасно. Голямата част от колите са японски, но повече от колите са мотопедите, които според мен са превозното средство на по-бедните. Мотопедите са цели ята, когато са паркирани в лявата улична лента, стотици, промушват се безобразно навсякъде. На пешеходна пътека не се спира, грижа на пешеходеца е как ще пресече. На места вечерно време се виждат пътни полицаи, които вдигат светещи палки, за да спрат автомобилния поток и да дадат път на клетите пешеходци. За мен е чудно при това положение, че не виждам никъде ударена или поне одраскана кола. Защото сицилианците в Италия, например, също карат безобразно, но то си им и личи по чукнатите возила.

Не знам дали тук е мястото да кажа, че две неща много натовариха почивката ми (до степен, че я превърнаха в антипочивка): едното беше неприятен разговор с единия член на групата ни, за който грешката ми е, че не го прекратих още в зародиш; другото е превеждането. Местните говорят ужасен английски, те почти не произнасят Ф, Ш и Ж, например, което превръща „фифти“ в „пипти“; или един младеж на плажа се закача, като ме пита искаме ли „сурпин“ – след N-тия опит включвам, че всъщност има предвид „сърфинг“. При това се оказва, че от 4-те в групата ни аз се справям най-добре с английския и това ме кара да се чувствам адски натоварена на моменти с всичките „а сега какво каза“, „обясни му, че еди-какво си“ и всякакви подобни. След няколко дни стигам да извода, че няма смисъл да построявам правилни изречения със сложни думи, защото всъщност балийците разбират по-добре полуграмотен английски, какъвто самите те говорят. Към неприятностите ми да добавя и това, че още от София съм тръгнала с херпес на устната, заради който на шега наричам туристическата ни агенция „Хермес холидейс“ „Херпес холидейс“, въпреки че последните нямат никаква заслуга за досадната ми рана.










 Оризища









Тревожността, която типично за мен съм успяла да генерирам до един момент, се разсейва за известно време когато достигаме кулминацията на почивката – или поне за мен беше такава. ДЕЛФИНИТЕ! Мечтата ми да нагушкам и нацелувам делфин се сбъдва точно както си я представях, че и отвъд. Делфинката, която самоотвержено си поигра с нас в продължение на 35 минути, се казва Немо. Тя танцува с нас, носи ни хвърлен камък, подлага муцунка за целувки, оставя се да я гушкаме и галим… Вълшебни, прекрасни същества, няма такова изживяване!


От своя страна макаците, при които отиваме в един парк, са доста по-различни. Предупредили са ни да не носим бижута, да махнем всякакви лъскави и шарени неща от себе си, защото маймунките сграбчват и бягат. Само че на мен ми се виждат по-скоро страхливи. Те плахо се приближават към нас и също толкова плахо вземат фъстъците, които им поднасяме на дланите си. Виж, има един мъжкар обаче, който смело се настанява в скута ми за снимка като че ли му е бащиния, при това с дупето си към лицето ми. Ми какво да кажа – намирисва...

Третото животно, с което си имаме близка среща, е една катеричка, а срещата е неочаквана. Забелязвам пухкавото животинче една сутрин на терасата и започвам да му говоря мило. То обаче се шмугва в стаята, и там няма откриване. Съквартирантката ми мрачно прогнозира, че ще умре и ще се разсмърди. И кога ще има време да свърши всичко това, след като след два дни ние си заминаваме… Естествено, изобщо не се стига до мрачния сценарий. Обяснявам на рецепцията за казуса, там очевидно не знаят думичката squirrel и се виждам принудена на обяснявам като на дете: едно такова космато с дълга опашка… Явно успяваме да се разберем, защото когато няколко часа по-късно се връщаме в стаята, заварвам вътре забравен флакон с препарат (дано не са усмъртили горката твар), а момчето, което идва да си го прибере след малко, ме уверява, че катеричката вече я няма.

Ах, да, за малко да забравя още едно животно: циветата! Която яде кафеени зърна, а после ги ака, и от изаканите зърна правят най-скъпото кафе в света (лувак). Виждаме две такива животинки лениво полегнали в клетки в един парк, където разглеждаме кафеени и какаови насаждения, а също и карамфил – дървото, което ражда една от любимите ми подправки. В началото, когато виждам циветата, не разбирам, че е тя, и питам едни чужденци какво е това животно. Мъжът съответно започва да ми обяснява на английски: ами те ядат кафеени зърна и после, нали се сещате: ПРЪЦ!

Въпреки че не съм ценител на морските дарове и рибата, храната в Бали ми харесва. В три от вечерите хапваме в едно и също ресторантче, чийто единствен недостатък е шумът на нескончаемите мотопеди (които една от приятелките ми сполучливо нарича буболечки). Последната вечер там дори си поръчвам съвсем на сляпо и когато пост фактум проверявам с гугъл транслейт какво все пак ям, се оказва, че е костенурско. Много, много вкусно! Хапвам и по-люто отколкото обичайно мога да ям без поражения за стомаха (даже напротив). Сервитьорите са толкова любезни, че ни правят сметката на всеки по отделно, за да ни улеснят, и това не е изолиран случай. Алкохол има, но не е евтин. Масово се предлага марка местна бира (но бранд на Pilsener), която е приятна. Странно, но голямата бира там е 600 мл…
Пазарите: вярно е, че там трябва да се пазариш и действително смъкват доста цените, въпреки че го играят почти разорени. Не винаги обаче се получава – на последния пазар, на който ходихме, така и не ми се получи с едни подправки.

В Кута вечер по крайбрежната улица кипи живот: коли, мотопеди, разхождащи се туристи като нас, хотели, ресторанти, магазинчета… Смесващи се аромати на океан, влажен, все още нагорещен от деня въздух, парфюми, риба, пържени ястия… всичко омесено в чуден коктейл.
Последната точка от програмата е масаж, който е включен в пакета ни – правим го в последния ден на път към летището, защото студиото е по пътя. Мацките не жалят сили, обслужват ни и четирите едновременно, за да можем да стигнем на време на летището, а за довиждане ни сервират чуден чай от джинджифил.

За финал остава дребната подробност как в единия от полетите на прибиране две от стюардесите на Qatar airways се оказват сръбкини и като разбират, че сме от България, си ни почват с „Хвáла!“ и сипване на виното като на свои.

Чудя се какъв да бъде финалът и май ще завърша така: непосредствено след прибирането ми в София изкарвам криза, пряко продължение на тревожността, зародила се на Бали. Мъдрите хора, които ме консултират в такива случаи, ми помагат и този път да прозра отвъд болката и да получа това, заради която тя е дошла при мен. Защото всичко има смисъл - и болката също. Нирвана.

Comments

Popular Posts