Лека нощ

Винаги съм си мислела, че имам усещане за      хората, че ги „познавам” от пръв поглед, и сигурно затова в дни като днешния изпадам не просто в недоумение, а в идиотско и оцъклено неразбиране. Дни, в които света напускат точно хора, които съм смятала, че притежават мъдростта да стоят над нещата, че са прекалено жизнени, за да си отидат или... просто... някак не им отива. Като човека, когото погребах днес. Смятах, че не му отива – а той се е отказал някак с лека ръка, престъпно леко от живота. Така поне разбрах.

Първото момче, което харесвах, детската ми (пък и не само детска) любов – за което почти никой не знаеше. И как да знае! Грозничкото смотано момиче, което забелязват само когато трябва да се препише домашното по математика, и красавеца на класа, едно от най-популярните момчета в училище, любимеца на всички учителки. На чиито шеги математичката винаги се смееше със звънлив глас, а учителката по френски се размазваше като шоколад на слънце, когато той четеше урока.

Той така и не разбра, че в малките класове се обръщах към задния чин заради него.

Не разбра колко се тревожех, когато го оперираха от апандесит.

Не разбра, че ходех на факултатива по математика само заради него.

Не разбра, че направо ми се свърши светът в последната година в гимназията, когато случайно разбрах, че е спал с приятелка на моя приятелка.

Изобщо не помня кога го бях видяла за последно – може би на някой Великден в черквата. Сега в същата тази черква стоеше по-голямата част от класа – всички в черно, мълчаливи и в кръг, в който не знам как се оказах в центъра.

Не знам защо докоснах ръката му в ковчега – все едно не бях аз, и това не беше неговата ръка, и там не беше той. Ръцете на хората винаги са ми били интересни и помня, че неговите бяха все червени, все едно ги е мил с вряла вода. Тези в ковчега бяха по-жълти от восък. Няма толкова ужасно жълто. И целият абсурд на ситуацията се засилваше дори от детайли като този, че там в черквата се оказах редом до Демби.

Момчетата бяха поръчали венец, трябваше да съберем пари: „Айде, брой ни...” „Ама защо аз, аз имах двойки по математика” „Весето да брои, тя имаше шестица!” Обикновено в такива случаи отговарям нещо като, „аз да не съм калкулатор”, но не беше време за тъпи шеги.

Никога не успях да бъда близо до това момче, на всичкото отгоре от край време имах усещането, че майка му изпитва някаква подчертана неприязън към мен. И след като 28 години бях далеч от него, изведнъж точно сега се оказах в началото на грозното погребално шествие, където обикновено са най-близките – просто някой хвърли грамаден сноп цветя в ръцете ми и ме дръпна, „Тръгвай след кръста, върви... И не се обръщай назад, чу ли, не се обръщай...”

Отпред с кръста вървеше племенникът му, невръстно слабичко момченце, чудех се защо го подлагат на това. След мен – възрастна жена, роднина – слава Богу, не от онези, които наричам „професионални оплаквачки”. Жената тихо хлипаше в своята си мъка и само веднъж я чух да промълвява, „Боже, колко много хора! Сигурно много са го обичали...”