Снабдяване, circa 2010
Имам нова дефиниция за „класика”: порой от сълзи на гишето на N-тата проверена аптека, в която най-сетне е налице идиотският свръхнов антидепресант.
Преди 12 години по това време тъкмо бях напуснала първата си работа – в снабдяването на водещия дистрибутор на лекарства тогава. След някакви си 7 месеца там, които обаче скъсиха живота ми с поне 7 години. Шефът беше пословичен психопат, известен точно с това в бранша. Имаше и друга истина: в аптеките на фирмата изключително рядко се случваха „откази” – тоест, лекарство, което да е потърсено и да е отказано на клиента поради липса. Аз си знам и още помня с колко нерви плащаше отделът ни за това и какво се случваше на оперативките в понеделник сутрин. Аз си знам и още помня как шефът не би приел дори трета световна война като обяснение за някакъв „отказ”. Аз си знам и още помня как търсех инсулини за болниците. Аз си знам и още помня как в последния си работен ден пренасях от склада кашончето ампули за безнадеждно болното момче от рядка форма на рак във Военна болница. Аз си знам и още помня как „съзерцавах” безкрайните рафтове лекарства в склада и недоумявах как така сред тях не се намира нито едно, което да спаси живота на вуйчо ми. Мога да изпиша така буквално стотици страници.
Много добре си спомням и колежката, която работеше с френските Лаборатоар Сервие, производителя на лекарството, което търсих вчера.
Заради всичко това истински се отчаях, когато дори от „подопечната” на компанията аптека снощи ми отказаха препарата – просто си помислих, че щом там го няма, значи никъде го няма. Оказа се, че или нещата са се променили, или просто извадих късмет в Ремедиум - аптеката, от която досега си бях купувала само козметика и където най-малко очаквах да открия лекарството. Точно в този момент ми избиха нервите и буквално се разхлипах – бузите ми се мокреха и мокреха и не можех да се спра. Аптекарката насреща само ме погледна напълно безучастно докато ми подаваше кутийката. Единственият израз на бегло съчувствие като че ли се съдържаше в колебливото „Имате ли рецептичка?” – зер, то нещата са видни и без рецепта.
Преди 12 години по това време тъкмо бях напуснала първата си работа – в снабдяването на водещия дистрибутор на лекарства тогава. След някакви си 7 месеца там, които обаче скъсиха живота ми с поне 7 години. Шефът беше пословичен психопат, известен точно с това в бранша. Имаше и друга истина: в аптеките на фирмата изключително рядко се случваха „откази” – тоест, лекарство, което да е потърсено и да е отказано на клиента поради липса. Аз си знам и още помня с колко нерви плащаше отделът ни за това и какво се случваше на оперативките в понеделник сутрин. Аз си знам и още помня как шефът не би приел дори трета световна война като обяснение за някакъв „отказ”. Аз си знам и още помня как търсех инсулини за болниците. Аз си знам и още помня как в последния си работен ден пренасях от склада кашончето ампули за безнадеждно болното момче от рядка форма на рак във Военна болница. Аз си знам и още помня как „съзерцавах” безкрайните рафтове лекарства в склада и недоумявах как така сред тях не се намира нито едно, което да спаси живота на вуйчо ми. Мога да изпиша така буквално стотици страници.
Много добре си спомням и колежката, която работеше с френските Лаборатоар Сервие, производителя на лекарството, което търсих вчера.
Заради всичко това истински се отчаях, когато дори от „подопечната” на компанията аптека снощи ми отказаха препарата – просто си помислих, че щом там го няма, значи никъде го няма. Оказа се, че или нещата са се променили, или просто извадих късмет в Ремедиум - аптеката, от която досега си бях купувала само козметика и където най-малко очаквах да открия лекарството. Точно в този момент ми избиха нервите и буквално се разхлипах – бузите ми се мокреха и мокреха и не можех да се спра. Аптекарката насреща само ме погледна напълно безучастно докато ми подаваше кутийката. Единственият израз на бегло съчувствие като че ли се съдържаше в колебливото „Имате ли рецептичка?” – зер, то нещата са видни и без рецепта.
Comments