Детство мое

 

                                                            Източник: Mila.bg

 

Много често, когато пожелавам „Лек ден“, се сещам за един епизод от далечното ми минало.

Част от студентстването ми мина под знака на кметуването на Янчулев в София, което пък се свързва с водния режим в града. По едно време тогава помагах в гледането на едно момченце в квартала, под 3-годишно, за което по принцип се грижеше баба му, но тя беше стара и си имаше болежки, родителите бяха в чужбина, а детето беше, меко казано, палаво: мажеше тоалетната с боя за обувки, ядеше сапун (редовно), храненето на котката с луканки и деликатеси не го броим.

За да се справя с него в крайни случаи бабата беше успяла да композира само три неща, от които хлапето имаше страх: Янчулев, Торбалан и БЕЗОПАСНА ИГЛА. Бабата винаги носеше една забодена от вътрешната част на ръчно плетения си елек (все пак не можеше да забоде и Янчулев и Торбалан). От време на време като свалях връхната си дреха, и аз откривах по няколко забодени игли.

Обаче в един момент, не знам откъде, хлапето се беше научило да пожелава „Лек ден“. И така един ден се разхождахме в махалата, една комшийка ни покани в двора си. Той беше отделен с обикновена мрежа от съседния, където, от другата й страна съседът се беше излегнал спокойно и благо на шезлонга и четеше. И тогава хлапето хвана мрежата, започна да я разтърсва с всички сили и да крещи на човека: „ЛЕК ДЕН! ЛЕК ДЕН! ЛЕК ДЕН! ЛЕК ДЕН!“