Как видях Италия (сезон 3)

За начало: обичам сладкия момент, в който колесникът на самолета се отделя от земята!

Италия е гостоприемна: митничарят (на средна възраст) на летището в Бергамо незабележимо подремва, не поглежда нито документите, нито мен, само махва с ръка да минавам, почти все едно съм домашна муха. На връщане е почти същото – този път обаче е млад мъж, който само ми се усмихва, отново без да погледне личната карта (преди мен се разправя доста с жена с дете, която, съдейки по името е българка, но говори италиански).

Италианците са разговорливи и емоционални: по улиците в Генуа приятелката ми често среща познати, с които се спира на приказка по комшийски. Част от тях, по-младите, говорят английски, макар и не много охотно. Неговорещите английски продавачки в магазините често продължавят да ти обясняват разни неща, дори след като си им показал ясно, че не разбираш. Факт е, че повечето от италианците са любезни: на връщане в различни моменти с багажа ми помагат четирима човека, сред тях и едно момиче (!). Най-често употребяваната думичка от мен през тези дни, е „Grazie! ” В разговорника ми не фигурира „Ужасно много ви благодаря!”, но ако я имаше, щях да използвам доста и нея.

Италианците мъже са... различни и по-скоро не мой тип. Част от жените са с малко остри, дори груби черти. Младите жени са доста татуирани и видимо злоупотребяват със солариума. И носят ботуши всред лято дори още повече от българките.

В Италия почти всичко се върти около храната и има защо: за фен на млечните продукти като мен десетките видове сирена са огромна благина и обирам последните остатъци пюре от аспержи, рикота и чесън, но освен това си изяждам дори листенцата розмарин в телешкото.

Преди да тръгна за Италия се шегувах, че отивам да видя как върви кризата, но не го мислех наистина. Всъщност кризата се показа тук-там. Преди всичко италианците явно не се преработват: сиестата е свещена и магазините (с изключение на големите) затварят от 13 ч. до 16 ч. Неделя е почивен ден – това добре. Почива се също в понеделник до обяд и в сряда следобяд. Върхът щеше да е затвореното метро около 15 ч., което видях един ден, но се оказа стачка. Ако и метрото беше затворило за сиеста, положението вече щеше да е страшно. Разбирам, че както и в Гърция административният апарат е раздут и не особено ефективен (както и у нас). Също както и у нас и там е честа практика да се усвоят „там едни европейски пари” без срещу тях да стои действително нещо смислено, най-общо казано. Усвояването на тези пари може да се изразява в излишно и изнервящо прехвърляне на хора и документи между чиновници. И също както и у нас малкият и среден бизнес е смачкан.

В Италия обаче почти всичко има аромат на история – включително сградата, в която пребивавам (ХVII или XVIII в.). Такива къщи винаги ме карат да се чувствам все едно около мен се разхождат духове. Улиците в старата част на Генуа са толкова тесни, че ако със съседа отсреща протегнете ръце, може да се докоснете. Сега, през лятото, когато прозорците са отворени, всички звуци се съсредоточават в тясното пространство, защото няма къде да се разсейват: чува се детето, което от цяла седмица кашля като в реклама за сироп за кашлица, филмът, който гледат съседите, потракването на прибори за хранене...  
Сградата на жп гарата в Милано също изглежда толкова стара, че ми хрумва, че сигурно и влаковете на Октавиан са спирали там ;)