My Exotic Holiday: v. 2009


За първи път преминах българската граница преди близо 3 години: към съседна Гърция. Удивлението ми тогава беше голямо: впечатляваше ме всеки надпис на гръцки, всеки местен, който говореше на гръцки, всеки поглед към синьото Бяло море...
Не съм пътувала много зад граница и въпреки това тези дни, когато стъпих не просто в друга страна, но и на друг континент с друга религия, коренно различна култура и всичко... ами някак, нямаше много удивление – въпреки изключително различния пейзаж, хора, архитектура... Все едно вече съм била там, и все пак не точно déjà vu.
Някаква си една седмица и вече толкова свикнах с палмите, жаркото слънце, патладжаните, африканските мюсюлмани, които хем се закачат по плажа, хем „спазват дистанция”, и доста соленото море, че сега трудно – ама МНОГО трудно - приемам облаците, ябълковите дървета и все още зелената планина наблизо.
От Тунис ми остават повече от 2 хиляди снимки, картата на страната – подарък от симпатичния ни гид, усещането за суха сол, което остава по тялото след къпане в морето, пазарлъците на тунизийците на пазара, любезните им усмивки - искрени при това, неизменните поздрави на жената, която почистваше хотелската стая, споменът за гледката на гроздовете фурми, висящи на палмовите дървета, екстремното лашкане с джипа в пустинята, както и най-хубавото за мен изживяване – язденето на камила. Няма такова усещане: животното под теб пристъпва сред пясъчни дюни... и няма такъв късмет: в Сахара завалява дъжд, чудо на чудесата, случва се веднъж-два пъти в годината, и ние го уцелихме...
А, да: в килимарницата в Карауан ми носят специален чай, в самолета ми носят специално кафе (въпреки че разнасяха само студени напитки).
„Ти какво им правиш на хората, че си обект на такова специално отношение?”
„И аз това се питам...”

Comments

Popular Posts