Другата България в „ДА, България!“


Преди няколко години бях в командировка в Полша и едно от нещата, които ми направиха най-приятно впечатление там, беше колко любезни и вежливи са поляците. Без да изпадам в патос ще ви разкажа няколко наглед дребни случки от учредяването на „ДА, България!“ вчера, които ме накараха да се чувствам като във Варшава.
Сцена първа: на влизане всички са от любезни по-любезни – регистриращите, гардеробиерите, дори охраната (!).
Сцена втора: влизам в залата, когато вече повечето места са заети, продължават да редят седалки отзад. Аз обаче решавам да проверя все пак как е положението в предния фланг. Тук-там има празни столове, но всички са очевидно запазени. Една жена обаче настоятелно ме приканва да седна на мястото пред нея… сядам, но след малко идва друга, която се оказва, че е запазила и това място, освен съседното. Казва ми го спокойно, аз се извинявам и ставам. Ако си мислите, че всички наоколо са ме гледали накриво и са се пресегнали още по-настоятелно да пазят съседните си седалки – грешите. Защото тутакси няколко гласа се обаждат да ми предложат място, единият от които с „Ето тук между двамата джентълмени (!) е свободно…“ Така между „двамата джентълмени“ се оказвам на трети ред фронтално срещу трибуната, което пък ми дава възможност да направя и прилични снимки по-късно.
Сцена трета: на почивката в тоалетната. Докато си мия ръцете ставам свидетел на разговор между две жени, по-младата от които истински разкаяно се извинява на по-възрастната, че е заела инвалидната кабина (без да обърне внимание), която е трябвало по право да ползва по-възрастната, явно човек със затруднения. По-възрастната отвръща, „Моля Ви,  не се притеснявайте, благодаря Ви, че се извинихте!“
Сцена четвърта: имаме 30 минути кафе пауза, първата от сутринта, часът е 14:15, аз съм прегладняла, защото от сутринта  съм само на чаша вода. Явно голяма част от 1200-те учредители са като мен, защото пред Subway (както и пред другите заведения за хранене в мола) се извива опашка. Заставам след едно момче – алтруистичен хипстър, който ми предлага да му кажа какво искам да ми купи и той да ми го донесе в залата, за да не чакам?!?
Сцена пета: преценила съм, че 30-те минути почивка ще стигнат максимум за посещение във вц-то, пиене на вода и хапване на сандвич. Веднага след това се връщам в залата, но се оказва, че събранието все още не е подновено. Тогава се обажда следващата нужда: кафе. Във фоайето на залата има няколко импровизирани кръгли бара, които предлагат кафе и вода. Смятам, че обслужват само организаторите, защото напитките явно са безплатни – забелязвам, че барманите не приемат пари. Все пак се приближавам до две жени, стоящи на единия бар, и ги питам дали напитките са само за организаторите. „Ама моля Ви се, вземете си! Само внимавайте с кафето, че е много горещо!“ (…) Приближавам се към единия барман и питам дали ще може едно кафе с мляко. „Ама разбира се, че ще може!“ – опва усмивка момчето. Мисля, че пия най-доброто кафе в живота си. И ако мислите, че хората са се юрнали на безплатните напитки – нищо подобно не се случва.
И последно. Във втората част на събранието трябва да изберем над 100 члена на единия ръководен орган. Решава се всеки да се представи за по 30 секунди. Огромната част от тези хора нямат опит с публични изказвания, не са участвали и в партии. Никой обаче (с 1-2 изключения) не злоупотребява с предоставеното му време и не се налага да му се напомня, че няма време. Затова пък успява да каже няколко простички думи за себе си, така че на мен лично (а смятам, че и на повечето учредители) определено ми стават симпатични.

Та… това беше един ден, прекаран с „поляци“ в София. На добър ни път!

Comments

Popular Posts