15 July 2015

Приеми ме в сърцето си

Може да звучи малко странно, но един хубав ден ей така, от нищото, ми хрумва да се запозная с бабите и внуците „под наем“ от първа ръка. Бабите и внуците „под наем“ са участниците в инициативата „Приеми ме на село“, която се провежда това лято за трета година с организацията на община Габрово по идея на Вероника Йосифова. Впечатлява ме простичката находчивост и симбиотичност в хрумването да се съберат две поколения, които по една или друга причина са прекъснали пряката си поколенческа връзка с „другата страна“ – бабите с града, децата със селото.
Намерението ми е да отида на място, да се срещна с участниците, да прекарам малко време с тях, в което да видя заниманията им, да разбера как се чувстват, как общуват помежду си, и, да – да снимам.
И ето ме – ранна юлска сутрин, в 5:30 алармата ме сритва от леглото, в 8:00 вече съм в автобуса за Габрово. А още на излизане от София започвам да задрямвам... и проспивам почти целия път, събуждам се на табелата „Севлиево“.
На излизане от автогарата в Габрово питам за посоката на хотела ми и така попадам на първия отзивчив жител на града (млада жена) от многото, с които се срещам през двата дни. Хотел „Балкан“ е още от соца, реновиран, естествено, почти надвесен над скулптурата на Рачо Ковача. Качвам се в стаята си колкото да я огледам и да си оставя багажа. Установявам, че липсва голяма кърпа за баня и на излизане споменавам за пропуска на рецепционистката, и тя веднага вдига телефона. Когато се връщам след обяда и кафето, виждам къде са били кърпите: в душ кабината (по-скоро душ-отделението), в която не съм се сетила да надникна... Освен тях любезните камериерки са оставили още 4-5 хавлии на леглото (!). Душ, преобличане – и обратно към автогарата. Там вече съм се осведомила, че ми трябват автобусите за Дряново - те тръгват от Габрово на всеки кръгъл час и минават през с. Донино. Хващам този в 15:00. Минава ми през ума, че е малко мъртво време и в селото хората едва ли ще са се разработили навън в жегата, но от друга страна, след като разчитам на обществения транспорт, трябва да мисля и за прибиране. А последната кола от Дряново тръгва в 19:00 – осведомявам се от живописния леко кривоглед шофьор.
Пътят до Донино е към 15 минути, минаваме покрай мургава труженичка, ръкомахаща в нелепа предизвикателна поза - споглеждаме се ухилено в огледалото с шофьора, или поне с правото му око, защото другото не съм сигурна къде точно е.
Стигаме селото, шофьорът ме оставя пред разбит навес на спирка и ми обяснява къде е спирката за обратно: „Ей там, по стълбите нагоре, излизате на пътя...“ Опасенията ми се сбъдват – наоколо не се мярка жив човек. Тръгвам по улицата напред... Колкото и да съм била предварително наясно, че селото е малко, все пак не очаквам да е ЧАК толкова малко – минавам покрай десетина къщи, след което стигам в нищото – ливада и хълмове в далечината. Пече, жега, почти не полъхва, щурци стържат в полето... Правя няколко снимки – няма дори какво да снимам.

Връщам се обратно, отбивам се между къщите... Ако не са открехнатите тук-там прозорци, бих си помислила, че наистина в това село няма жив човек, буквално. Накрая от една къща ми викват, а после на портата излиза млада жена. Питам дали знае за инициативата – не, не знае, „тук съм отскоро... кметската наместничка ще знае, тя ви трябва“. Жената се извинява, че не може да дойде да ми покаже къщата, но затова пък ми обяснява посоката, и следвайки указанията й, стигам в поляната, докъдето вече бях ходила. Последната къща изглежда недостроена, но на предпоследната има звънец на портата и го натискам с надежда. Нищо. Започвам да се отчайвам. След десетина минути излиза един дядо – той поне знае за какво го питам и започва да ми обяснява. Малко ми се стъжва, защото мястото, което ми описва, не звучи като да е близо, а аз вече съм в първа фаза на слънчасване. Нямам избор обаче и тръгвам – трябва да се върна отново при спирката, после нагоре към спирката за обратната посока, и още натам, да стигна табела, на която пише еди-какво-си, и там пътят се разклонява... Е, стигам табелата – дотук добре, продължавам направо и пак се озовавам в нищото... Оказва се, че всъщност селото е сбор от махали, пръснати групички от по 10-20 къщи, на разстояние 1-2 км. помежду си. Поредният дядо, който срещам, не може нищо да ми каже, а пътят по-натам води във видимо безлюдна гора. Отчаянието ми напредва... Вече си представям как се прибирам безславно в града, а после и в София.
Решавам да се върна по пътя назад – малко преди табелата съм минала покрай сградата на пощата, може би там ще разбера нещо. Освен „Поща“ на вратата пише обещаващо „Кметство“, но съвсем не обещаващо вратата е заключена. Тук вече отчаянието ми е почти пълно – аз търся деца, то възрастни няма…  Недоумявам къде са ги скрили тези деца! Последната ми възможност остава да се обадя на номера на една от координаторките на проекта от община Габрово, с която съм се свързала през фейсбук страницата на инициативата преди да тръгна от София. Докато ровя за телефона по пътя се задава жена. Отивам да я питам и, алилуя! – тя не просто знае за проекта, но е тръгнала натам. „Натам“ се оказва мястото на мероприятие, подготвяно от бабите и внуците. А жената е самата кметска наместничка! Предлага ми да вървя с нея, питам я колко е далеч до мястото, защото вече съм в предпоследна фаза на слънчасване и на ръба на силите си. „Към 800 метра...“
Най-накрая пред нас се показва поредната „махала“, а вдясно от пътя е малка постройка на едно ниво, която се оказва местното читалище. И има хора! Хора! И ДЕЦА!

Децата подготвят програма от няколко народни песни, които да изпълнят заедно с бабите пред „високите“ гости. Още в София съм предупредена в задочния си разговор с координаторката, че този ден ще пристигнат представители на 50 общини и на бабите и внуците ще им е притеснено и напрегнато. Това, което виждам, е далеч от представата ми за притеснение – децата просто щъкат напред-назад, редят столове, гласят музиката на лаптоп, от време на време говорят по телефоните си… Обикновени сладки деца. Но тук ритъмът на живот очаквано е безкрайно различен от този в големия град, времето тече в паралелна реалност. Знам, че това е предпоследният им ден на село и на следващия ден ще се приберат в града. Питам ги дали им харесва тук, казват, че да, и не им се прибира. Едното ме разстрелва с въпрос колко мегапиксела ми е камерата, а аз отдавна съм забравила, просто защото не ми е важно.




Бабите са нагласени в бели ризи, всяка с наниз пендари на врата си и червено изкуствено цвете зад ухото – живо цвете трудно ще изтрае в тази жега. Някои са доста млади за баби, вероятно нямат и 50. Други са си баби, но това не им пречи суетно да мазват червило на устните и бузите преди да „стъпят на сцената“. Моят фаворит е баба Руми – рядко чевръста и темпераментна жена, отдавна прехвърлила младостта, с волева брадичка, леко прегърбена. Баба Руми ни води да ни покаже дива орхидея: „Ето я, имаше още, ама я опасоха козите…“ Другият ми фаворит е жената с музикалния съпровод на тамбура, която е сложила бял панталон вместо черна пола.

Откровено казано, някак не ми се вярва на това диво място да се изсипят 50 общинари, които на всичкото отгоре закъсняват. После се оказва, че автобусът им е объркал пътя. Уговореният час е 18, но 18:30 вече минава и споделям на една от жените, че за съжаление май няма да дочакам важните гости, защото ще изпусна последния автобус за града. „О, няма проблем, те ще ви закарат с техния!“ Когато гостите пристигат и заемат места в импровизираната зала, питам една от жените дали ще могат да ме транспортират до Габрово после. „Ама разбира се, даже ако има още някой, има места!“
Представянето на децата и бабите минава повече от успешно, гостите им се радват, после разговарят с бабите, а децата поднасят на всички подаръче – картичка с хербаризиран стрък билка. И накрая си вземаме довиждане.











В Габрово питам шофьора на общинарите къде ще спира, той на свой ред ме пита къде искам да сляза. „О, „Балкан“ ни остана вляво, трябваше по-рано… Ей тук ще ви спра!“ Оставя ме на една спирка, където попадам на поредния отзивчив жител на града – жена на средна възраст: „Сега като дойде автобусът, ще го вземете и аз ще ви кажа къде да слезете“. След малко обаче се задава нещо като маршрутка и тя ме дръпва, „Елате, с този тъкмо е по-евтино…“ Защо с маршрутката е по-евтино (0,70 лв.) и защо тя спира на спирки като автобус – така и не разбирам. Вътре звучат слабо известни, но любими мои песни на ABBAAs Good As New и Does Your Mother Know, и щастието ми е пълно, въпреки умората и въпреки че след цялата изтекла следобеда пот, ако си остържа кожата, ще събера сол за една манджа.

На следващия ден автобусът ми за София е в 16:30 и дотогава се разхождам из града и снимам. На един от баирите попадам на прекрасна черква, „Св. Йоан Предтеча“. В двора й жена почиства цветната леха. „Много интересно цвете“ – соча красиви жълти цветове. Казвам го колкото да съм любезна, вместо „добър ден“, пък и като упражнение срещу темерутщината ми, която обикновено ме спъва в комуникацията ми с хората. Преди да ми обясни, че наричали цветето „калифорнийски мак“, жената вече е започнала да ми събира семенца и да ги сипва в шепите ми. Ей такива са габровци. И мухите им са безвредни. И котките им са кльощави, чак изпосталели – предната вечер една съумява да умили дори мен дотам, че да й пускам хапки свинско каре под масата в „Странноприемницата“.




Всички снимки - тук

1 comment:

Ива said...

Здравей! Страхотен текст! Бих искала да те попитам нещо, свързано с него. Би ли се свързала с мен, понеже никъде не откривам обратна връзка :)
Във facebook съм тук: https://www.facebook.com/iva.dimitrova.754918
email: iva_dimitrova86@abv.bg