Street Spirit (Fade In)*

Ако човек реши да се почерпи шепа екзотични (ориенталски?) силни усещания, може да си спретне фототрип до Женски пазар. С малко повечко късмет може и да го набият.

-          Абе ей, алоу, нема да снимаш! – червендалест мазен елемент ме приближава като уличен пес пенсионер всред зима.

-          Снимам сградата, не вас! -  което е самата истина.

-          Остай момичето бе, не те снима тебе – намесва се аверът му.

-          Ма не ме интересува бе, нема да снима!

-          Бе я се скрий бе! – влизам му в тона, обаче вече от дистанция.

Иначе предвидливо съм с широка сивкава кадифена пола до коленете (умишлено не с панталон), част от аутфит в налудничава цветова комбинация, с която фино конкурирам мургавия женски контингент на Женския.

Малко по-късно вече съм на Пиротска.

-          Защо ни снимате? – по-скоро любопитно, продавачката се е маскирала като пушеща скучаеща кифла на пейката отсреща.

„Защото сте пльоснали заглавието на магазина GLAMOUR върху дърво” (тип соц ламперия в люлински лукс апартамент) – съмнявам се, че ще ме разбере.

-          Много ми харесва шрифтът – кимвам с изкуствено дружелюбна усмивка към фасадата.

Вече е безнадеждно тъмно – по това време на годината слънцето ляга безсрамно ниско по икиндия, след което се скрива по-бързо от партизанин.

Качвам се в трамвая на Халите, качва се и бабаит с керемидено оранжев елек, туристически обувки, прошарена ниска коса с дълга тънка опашка на тила. Почти се потрисам с почти ужас, аха отвращение. После виждам в ръката му най-големия фотообектив, който изобщо съм виждала на живо?! Така, такаааа – е на този едва ли ще му налетят на бой!

Струва ми се, че откакто напоследък взех да се шматкам по улиците с фотоапарат, виждам повече светлини и цветове отколкото когато и да било досега. Което пък може би се оказва нелоша профилактика, направо хомеопатия даже, срещу онази коварна сянка в недалечното ми минало, от която все още се боя. Заради нея почти престанах да поглеждам в огледалото за обратно виждане, само понякога плахо хвърлям кос поглед зад рамо, за да мерна дали е още там, и размърдвам ноздри, за да проверя мириса й на леш.

И после ускорявам крачка. Към книгите. Фотоапарата. Приятелите. Музиката. Или всичко заедно. Снимам като параолимпиец – с огромна и все още незараснала напълно рана, и без да ме интересува особено класирането по медали. Най-ценният медал е да си жив.


*Street Spirit (Fade Out)