Откъс от текста на Симон Еди Шварц „Късчета от пъзъла“ за L’Europeo (27/2012)

 

Снимка: Виктор Божинов

Една от сефарадските ми лели - Вентура - беше омъжена в Бургас. Къщата, в която живееха, беше доста странна. Както много от старите бургаски кьщи имаше огромна, обрасла в асма тераса. Някога тази голяма постройка е била италианско консулство. След войната италианците се отказали от консулството си в Бургас и къщата беше разделена на няколко отделни жилища. По този начин се беше получило една стълба с амурче в началото да води до зазидана стена на втория етаж. Имаше балкон, на който се излизаше чрез прекрачване на прозореца, тъй като вратата му принадлежеше на семейство в друга стая, което пък не използваше самия балкон. Имаше и друга балконска врата, от която можеше да паднеш направо на улицата поради липса на балкон, и заден вход, който функционираше като прозорец. На двора имаше и романтично фонтанче със статуя на пикаещо момченце. Фонтанчето не действаше отпреди войната, а пишчицата на момченцето бе варварски отчупена и оттам стърчеше ръждива тръбичка. Като капак на всичко пред къщата имаше строяща се голяма лодка, отдавна започната и почти толкова отдавна зарязана.

Вътре обитаваше пъстро бургаско общество. В приземието - бившата портиерна на консулството - живееше самият бивш портиер, старият Пиетро Алберто дел Аниели. Говореше се, че бил сардински граф. По това време обаче работеше като уличен точилар. Жена му - циганката леля Халиде, и четирите му мургави италианчета пълнеха къщата с глъчка и весели скандали в италиано-цигански стил. Самият граф бе мълчалив, кротък пияница. На втория етаж в Г- образна стая, преградена с шперплатова стена, се разполагаше семейството на леля Вентура и чичо Самуел. Зад шперплата беше двуметровото царство на баба Берта. Имаха холче с полукръгъл еркер. В еркера имаше миндерче, повтарящо формата му. Братовчедите ми вечно се караха и никой не искаше да спи на него, защото и спящият трябваше да се криви на кравай. На същия етаж живееше Спиро - македонец млекар, и съпругата му Величка - коренячка бургазлийка, както личеше от кафявите й резци. Аз като малък съм й казвал „леля Виличка“. Най-горе, под покрива, живееха семействата на Барба Яни - рибар, грък, и на турчина докер Мурад. Така и не успявах да различавам турчето от гърчето - весели и неразделни побойници.

Къщата беше глътнала цялата тази многонационалност, беше я размесила като чорба в тенджера и беше създала приятна смесица от езици и обичаи. Всички разбираха по малко ладино, турски, гръцки и обилно гарнираха общия български с разноезични украшения. Паянтовата къща бе с такива процепи между стените и между подовите дъски, че нямаше никакви тайни между живеещите в нея. Научаваше се кой е в лошо настроение, кога съпрузите се караха, че и кога правеха любов. Но и научаваше хората под общия покрив на толерантност и човещина. Ето един пример за диалог в къщата:

От покоите на Барба Яни, който имаше стомашни проблеми, се чува звучно „тр-р-р-р“. Баба Берта се обажда отдолу:

-  Яни, чаво, ке пасо? („Яни, момчето ми, какво става?“ - смес от цигански и ладино.)

-  Нисто, танти, нисто. Си спръднах малко. Боза работа!

-  Рахат олсун, Барба! - обажда се Мурад.

-  Буйрум, Яни! - добавя Величка.

-  Да ви се връста с кеф! - пожелава Яни. - Спиро, ай да граим сах на лодката ми!

-  Не могам. Вардам детето - въздиша Спиро.

-  Слизай, джанъм! Аз идвам - вика чичо Самуел. - Имам и една бира.

-  Правя салата и идвам и аз - съобщава Мурад. - От кого е гроздовата?

-  Сте купя! - радостно обещава Яни и от всички квартири се чува яростният протест на съпругите.

-  Ести бурачон („този пияница“ - ладино) Пиетро е вече готов! - мрачно констатира циганката Халиде.

-  Ами, ами!... Ида, ида... - глухо мърмори графът. - Крепа се!...

Къщата празнуваше съвместно всички празници на различните националности и религии. По Великден всички ядяха червени яйца и козунаци и празнуваха именния ден на леля Величка. На Песах къщата хрупаше маца и гуевос инхамидадос. Всички бяха луди за турската баклава, която се правеше в индустриални количества за Байрама. Цялата къща пържеше риба, когато Яни имаше непродаден улов.

Когато в една тежка зима графът заспа на улицата и се простуди до смърт, цялата къща го изпрати в последния му несретнически път и после всички помагаха на жена му да гледа децата си.

Това е. Всъщност даже случка няма, ако не се приеме за такава разрушаването на това консулство на няколко народности, дето бяха осьществили дипломацията на разбирателството и зачитането по най-чудесния начин. Бутнаха я и сега на нейно място има отвратителен блок, стъпил като динозавър в хилава крайморска ливадка.

Съдбата на този дом е съдбата на България. Разрушена, подменена и захвърлена в чекмеджето със старите играчки. Аз моето парченце от пъзела ще го пазя, докато мога. И докато някой не поиска да го възстанови. Дано не се забави прекалено дълго.