Съдба ли е полът

 (National Geographic, 01/2017) 

Половата идентичност е непрекъснато променящ се пейзаж. Може ли науката да ни помогне да се ориентираме в него?

Илюстрация: https://www.ethicsdialogues.eu

Тя винаги се е чувствала повече момче, отколкото момиче. Още от малка, Е., както тя предпочита да бъде наричана в тази история, мразела да носи рокли, харесвала баскетбол, скейтборд, видеоигри. Когато се срещнахме през май в Ню Йорк на годишно представление на нейния гимназиален отбор по публична реч, Е. беше облечена в костюм по поръчка „Брукс Брадърс“ и папийонка от богатата си колекция.

По-късно същата вечер Е. се опита да потърси точното наименование на своята полова идентичност. „Трансджендър" не й прилягало съвсем, каза ми тя. Първо, защото все още използваше рожденото си име и все още предпочиташе да я наричат „тя“. И докато други трансджендър деца често говорят за това как винаги са знаели, че са родени в „погрешното“ тяло, тя каза: „Просто мисля, че трябва да направя промени в тялото, което имам, за да го усещам като тялото, което искам да бъде.“ Тя имаше предвид тяло, което няма месечен цикъл и бюст, с по-подчертани лицеви черти и „рижа брада“. Това прави ли Е. трансджендър? Момиче, което е, както се изразява тя, шантаво андрогинно“? Или просто човек, който отхвърля изцяло капана на традиционните полови роли? Е. поставя под въпрос своята полова идентичност, вместо просто да приеме хобитата си и избора си на гардероб като прояви на „мъжкарана“, защото напоследък говорим толкова много за трансджендър проблемите. Тези дискусии доведоха до по-точно преброяване на трансджендър американците, като само за десетилетие възрастните, които официално се заявяват като трансджендър в националните преброявания, са се удвоили; има увеличение на броя на хората, които изобщо не се определят по полов признак - многобройна категория, което преди едно поколение дори нямаше име; увеличен е броят на децата в начална училищна възраст, които поставят под въпрос към кой пол принадлежат; и расте осъзнаването за изключително високия риск всички тези хора да бъдат тормозени, да бъдат насилени сексуално или да направят опит за самоубийство.

Дискусията продължава. Същевременно учените откриват нови сложности в биологичното разбиране за пола.

МНОГО ОТ НАС са учили по биология в гимназията, че полът на бебето се определя от половите хромозоми и точка по въпроса: XX означава момиче, XY означава момче. Но понякога XX и XY не разказват цялата история.

Днес знаем, че различните елементи на това, което считаме за „мъжко“ и „женско“, невинаги се подреждат в спретната картинка, с всички белези на XX - яйчници, вагина, естроген, женска полова идентичност и женствено поведение - от една страна, и XY - тестиси, пенис, тестостерон, мъжка полова идентичност и мъжествено поведение - от друга. Възможно е да си XX и предимно мъжествен от гледна точка на анатомията, физиологията и психологията, също както е възможно да си XY и предимно женствен.

Всеки ембрион има двойка примитивни органи - протогонади. Половата диференциация обикновено се задвижва от ген в Y хромозомата – SRY ген, който кара протогонадите да се превърнат в тестиси. След това тестисите отделят мъжки хормони и зародишът развива простата, скротум и пенис. Без гена SRY протогонадите се превръщат в яйчници и зародишът развива женска анатомия (матка, вагина и клитор).

Но функцията на гена SRY невинаги е праволинейна. Генът може да липсва или да не работи правилно и да доведе до XY ембрион, който да не успее да развие мъжка анатомия и при раждането да се идентифицира като момиче. Или пък да се появи върху X хромозомата, което да доведе до XX ембрион, който да развие мъжка анатомия и при раждането да се идентифицира като момче.

Могат да настъпят и генетични вариации, които да не са свързани с гена SRY, например Синдромът на пълната андрогенна нечувствителност (СПАН), при който клетките на XY ембрион реагират минимално (ако изобщо реагират) на сигналите на мъжките хормони. Въпреки че протогонадите се превръщат в тестиси и зародишът произвежда андрогени, не се развиват мъжки гениталии. Бебето прилича на момиченце, с клитор и вагина, и в повечето случаи ще израсне със съзнанието, че е момиче.

Джорджиън Дейвис, на 35 години, е родена със СПАН, но не знаела това, докато не попаднала на информация в медицинския си картон, когато била почти 20-годишна. Никой никога не бил споменавал за нейния XY статут, дори когато лекарите го установили, когато била на 13 години, а на 17 я изпратили на операция, за да премахнат неспусналите се тестиси. Вместо да разкрият за какво всъщност е операцията, родителите й се разбрали с лекарите да измислят някакви въображаеми яйчници в предраково състояние, които трябва да бъдат отстранени. В книгата си „Спор за интерполовостта: несигурната диагноза“ Дейвис (която сега е социолог в Университета в Невада, Лас Вегас) пише: „Спомням си, че си помислих, че сигурно съм истински изрод, щом като дори родителите ми не са могли да ми кажат истината.“

Друг интерполов феномен се проявява в изолиран регион на Доминиканската република и понякога бива наричан пренебрежително guevedoce - „пенис на 12“. За пръв път бил проучен официално през 70-те от Джулиан Императо-Макгинли, ендокриноложка от медицинския колеж „Уейл Корнъл“ в Ню Йорк. Императо-Макгинли знаела, че обикновено на около осмата седмица от вътреутробното развитие ензим в мъжките ембриони превръща тестостерона в мощния хормон ДХТ. В присъствието на ДХТ ембрионалната структура, наречена туберкул, израства в пенис, а когато липсва, туберкулът се превръща в клитор. Императо-Макгинли открила, че на ембрионите с това нарушение им липсва ензимът, който превръща тестостерона в ДХТ, затова се раждат с гениталии, които изглеждат женски. Отглеждат ги като момичета.

Но втората фаза на възмъжаването, която се случва през пубертета, не изисква наличието на ДХТ, а само на високи нива тестостерон. Те преживяват тестостеронен прилив на около 12-годишна възраст, както е при повечето момчета, и претърпяват промените, които ще ги превърнат в мъже (въпреки че обикновено са стерилни). В техния случай това, което отначало е изглеждало като клитор, се превръща в пенис.

Когато Императо-Макгинли за пръв път отишла в Доминиканската република, каза ми тя, новоизлюпените мъже изглеждали подозрително на останалите и трябвало да се доказват по-категорично от другите момчета, преди да ги приемат като истински мъже. Днес тези деца обикновено се разпознават още при раждането. Но въпреки това често ги отглеждат като момичета.

ПОЛЪТ Е АМАЛГАМА от няколко елемента: хромозоми (въпросните X и Y), анатомия (вътрешни полови органи и външни гениталии), хормони (относителни нива на тестостерон и естроген), психология (самоопределяне на половата идентичност) и култура (социално дефинирано поведение на всеки пол). А понякога хора, които са родени с хромозомите и гениталиите на единия пол, разбират, че са трансджендър, което означава, че имат вътрешна полова идентичност, която съвпада с противоположния пол - или дори понякога с нито един от двата пола или изобщо с никакъв пол.

Докато трансджендър въпросите започват да присъстват в ежедневните новини, учените правят свои собствени крачки, като прилагат разнообразни перспективи, за да изследват какво всъщност означава да си трансджендър.

Според термините на биологията някои учени считат, че това може да бъде проследено до нарушения в ритъма на вътреутробното развитие. „Половото диференциране на гениталиите се случва през първите два месеца от бременността - пише Дик Суаб, изследовател в Холандския институт по неврология в Амстердам, - а половото диференциране в мозъка започва през втората половина на бременността.“ Така с разлика от няколко седмици гениталиите и мозъкът попадат в утробата в различна среда от „хормони, хранителни вещества, лекарства и други химически субстанции“, които влияят върху половата диференциация.

Това не означава, че съществува такова нещо като строго определен „мъжки“ и „женски“ мозък. Но поне няколко мозъчни характеристики, като например плътността на мозъчното вещество или размера на хипоталамуса, наистина се различават при двата пола. Излиза, че мозъкът на трансджендър хората може да прилича повече на мозъка на пола, към който сами се идентифицират, отколкото на рождения им пол.

При тези изследвания има няколко проблема. Те често са с малък мащаб и включват само 5-6 трансджендър индивида. А понякога включват хора, които вече са започнали да приемат хормони за преминаване към другия пол, което означава, че наблюдаваните мозъчни разлики може да са резултат от, а не обяснение за трансджендър идентичността на индивида.

И все пак едно откритие в трансджендър изследванията е устойчиво: връзката между деловото несъответствие и разстройството от аутистичния спектър (РАС). Според Джон Странг, детски невропсихолог към Центъра по разстройства от аутистичния спектър и Програмата за развитие на пола и сексуалността към Националната здравна система за деца във Вашингтон, окръг Колумбия, при сената и подрастващите с разстройство от аутистичния спектър е седем пъти по-вероятно да са с половото несъответствие, отколкото при други млади хора. И обратно, при децата и подрастващите в джендър клиниките е от б до 15 пъти по-вероятно, отколкото при други млади хора да имат разстройство от аутистичния спектър.

Емили Брукс, на 27 години, има аутизъм и се смята за безполова. Наскоро е завършила магистратура по дисциплина, свързана със социалните аспекти на инвалидността, и се надява в крайна сметка да създаде по-сигурни пространства за тези, които не се идентифицират с даден пол (което тя дефинира доста широко) и също така имат аутизъм. Подобни хора се борят едновременно с представата, че са неспособни, и с фобията от транссексуалните хора, каза ми тя. „И няма гаранции, че на място, където уважават една идентичност, биха уважавали и друга.“

ИМА НЕЩО, КОЕТО ТРЯБВА да се каже за разделението. Огромното мнозинство от хората - най-вероятно над 99% - поставят себе си или в единия, или в другия край на половия спектър. Да си част от половото разделение опростява избора в ежедневието: купуването на дрехи, спортните отбори, паспортите. Но хората днес - особено младите, поставят под въпрос не само пола, към който са ги причислили при раждането, а също и самото полово разделение. Скорошно проучване сред 1000 милениали на възраст от 18 до 34 години открило, че според половината от пях „полът е спектър и някои хора изпадат от конвенционалните категории". А сериозна част от тази половина смятали себе си за безполови според Кампанията за човешките права. През 2012 г. тази група за подкрепа се допитала до 10 000 лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър тийнейджъри на възраст от 13 до 17 години и открила, че 6% от тях се самоопределят като „полово променливи“, „андрогинни“ или чрез друг термин отвъд калъпа на двуполовото дефиниране.

Младите хора, които се опитват да определят своето собствено място в спектъра, често избират местоимение, което биха искали другите да използват, когато се обръщат към тях. Дори и да не се чувстват точно като момиче или момче, те въпреки това може пак да използват „той“ или „тя“, подобно на Емили Брукс. Но вместо това много от тях избират полово неутрално местоимение като „те“ или измислено такова.

Чарли Шпигел, на 17 години, се опитал да използва „те“ за известно време, но сега предпочита „той“. При раждането си Чарли бил записан като момиче. Но когато влязъл в пубертета - каза ми Чарли по телефона, - това да го наричат момиче започнало да го безпокои. Етикетът „момиче“ би трябвало да е правилният, но не бил.

Един ден през първата година в гимназията Чарли влязъл в училищната библиотека и взел „I Am J“ от Крие Бийм - роман за транеджендър момче. „Да, това сякаш е писано за мен“ - помислил си Чарли, докато го четял. Откритието го ужасило, но и му донесло яснота.

Но по-добре пасващата полова идентичност не се появила веднага. Чарли минал през процес на опити и грешки, сходен с този, който описват други тийнейджъри, поставящи под въпрос пола си. Той първо опитал „лесбийка мъжкарана“, после „полово променлив“, преди да се спре на настоящата си идентичност - „небинарно транссексуално момче“. Може да звучи като оксиморон, но комбинацията е по мярка на Чарли. Той щеше да постъпва в колеж няколко месеца след разговора ни, като се готвеше да започне да приема тестостерон.

АКО ПОВЕЧЕ МЛАДИ ХОРА се заявяват като не-бинарни, това е отчасти защото новото осъзнаване на небинарната опция предлага „език, чрез който да се нарече източникът на тяхното преживяване“ - каза терапевтът Джейн Малпас, когато се срещнахме миналата пролет в манхатънския офис на института за семейството „Акерман“, където той ръководи проекта „Пол и семейство“.

Но докато все повече деца казват, че са не-бинарни, родителите се сблъскват с нови предизвикателства. Да вземем Е. например, която все още използваше женски местоимения, когато се срещнахме през май, макар да изпитваше трудности къде точно да се постави в спектъра на половата идентичност. Майка й Джейн също изпитваше трудности.

Отборът по публична реч, който имаше участие в Ню Йорк вечерта, когато се срещнахме с Е., се подготвяше да пътува за национално състезание в Калифорния. И Джейн ми показа имейла, който беше изпратила на треньора, за да подготви почвата. Другите може да смятат Е. за мъж, щом като сега косата й е толкова къса и дрехите й - толкова андрогинни. Тя вероятно ще използва „и мъжката, и женската тоалетна, в зависимост от това коя ситуация е по-безопасна - информирала Джейн треньора, - и ще трябва да ви казва кога отива до тоалетната и тази на кой пол смята да използва“.

„Неутрално пространство“ е трудно за създаване от един тийнейджър: биологията има навика в края на краищата да заявява себе си. Но понякога биологията може да се постави на пауза за малко с лекарства, блокиращи пубертета, които могат да осигурят още време на децата, които поставят пола си под въпрос. Ако детето достигне 16-годишна възраст и реши, че в крайна сметка не е трансджендър, ефектите от потискането на пубертета се смятат за обратими: детето спира да приема блокерите и съзрява според рождения си пол. Но за тези, които желаят да преминат към другия пол на 16, приемането на блокери може да улесни нещата. Те могат да започнат да приемат хормони за противоположния пол и да преминат през пубертета според пола, който предпочитат - без да са развили вторичните полови белези, като например гърди, телесно окосмяване или дълбок глас, които могат да са трудни за премахване. По-стряскащ от въпроса за блокерите на пубертета е този дали твърде голям брой малки деца, на твърде ранна възраст не биват окуражавани да извършат първо социалния преход.

Ерик Вилейн, генетик и педиатър, който ръководи Центъра по биология, основана на пола, към Калифорнийския университет в Лос Анджелис, казва, че децата изразяват много желания и фантазии по време на прехода. Когато миналата пролет разговаряхме по телефона, той ми каза, че повечето изследвания на малки деца, които изразяват дискомфорт относно рождения си пол, подсказват, че е по-вероятно те да се окажат цисджендър (да съответстват на пола, определен при раждането им), отколкото транс.

„Ако някое момче прави момичешки неща - иска да има дълга коса, да пробва обувките на майка си, да носи рокля и да играе с кукли, - тогава то си мисли: „Правя момичешки неща, следователно би трябвало да съм момиче“ - казва Вилейн. Но тези предпочитания са изражение на пола, а не полова идентичност. Вилейн казва, че му се иска родителите да направят крачка назад и да напомнят на момчето, че то може да прави всички неща, които правят момичетата, но това не означава, че той е момиче.

Джийн Малпас от Проекта за пола и семейството казва, че консултантите „наблюдават за три неща у децата, които изразяват желание да бъдат от различен пол“: това им желание да е „твърдо, постоянно и настоятелно“. И много деца, които идват в клиниката му, отговарят на тези критерии, каза ми той, дори и петгодишни. „Те се чувстват по този начин отдавна и не се обръщат назад.“

Определено такъв бил случаят с дъщерята на писателката от Сиатъл Марлоу Мак (това е псевдонимът, който тя използва в подкастите и блоговете си, за да защити самоличността на детето си). Детето на Мак било идентифицирано при раждането си като момче, но до тригодишна възраст вече настоявало, че е момиче. Нещо се е объркало в коремчето ти, казал той на майка си, като я молел да бъде поставен обратно там, за да се оправят нещата.

Точно както би я посъветвал Вилейн, Мак се опитала да разшири представата на детето си как би могло да се държи едно момче. „Непрекъснато повтарях на детето си, че може да продължи да си бъде момче и да си играе с всичките Барбита, които иска, и да облича каквото му харесва: рокли, поли, всички най- хубави лъскави нещица“ - казва Мак в подкаста си „Как да бъдеш момиче“. „Но детето ми каза: не, абсурд. Тя била момиче.“

Накрая, след една година, в която карала и двамата да се чувстват „нещастни“, Мак позволила на четиригодишното си дете да си избере момичешко име, да започне да използва местоимения в женски род и да постъпи в предучилищна като момиче. Почти мигновено потиснатостта се стопила. В подкаст, излъчен две години по-късно, Мак споделила, че на нейната трансджендър дъщеря на 6 години „й доставя удоволствие да бъде момиче може би повече отколкото на всяко друго момиче, което сте срещали“.

Вилейн отблъсква някои трансджендър активисти с твърдението си, че не всяко дете, което казва „Иска ми се да бях момиче“, трябва да бъде окуражавано. Но настоява, че се опитва да мисли отвъд половите стереотипи „Опитвам се да се застъпвам за широк спектър от начини за изразяване на пола“ - писа той в един среднощен имейл, провокиран от телефонния ни разговор.

Ето тук в света на половете нещата стават мътни. Млади хора като дъщерята на Мак, Чарли Шпигел от Калифорния или Е. от Ню Йорк трябва да вземат биологични решения, които ще се отразят върху здравето и щастието им през следващите 50 години. Решавайки обаче, се хвърлят с главата надолу във водовъртежа на променящите се норми относно пола.

„Предполагам, че хората ще ме наричат „колебаеща се относно пола си - каза ми Е. втория път, когато се срещнахме през юни. - Така става ли?“ Вероятно става. Но „колебанието“ не може да продължава вечно - тя знаеше това и вече беше започнала да клони към „транссексуален мъж“. Е. се беше придвижила няколко крачки по-близо до това през септември, когато молеше хората, включително мен, да използват местоимението „те“, когато се обръщат към тях. Ако Е. в крайна сметка се спре на мъжка идентичност, „те“ смятат, че няма да бъде достатъчно просто да живеят като мъж, да сменят местоименията (като или се придържат към „те“, или преминат към „той“) и да променят името си (като водещият кандидат е името „Хю“). Това ще означава да станат мъж и физически, което ще включва приемането на тестостерон. Всичко това им идвало малко в повече, каза ми Е. С наближаването на петнадесетия им рожден ден те си даваха още една година, за да решат какво да правят.

НАЧИНЪТ НА МИСЛЕНЕ НА Е. относно това къде „те“ попадат в половия спектър, има такава норма, защото Е. е дете на XXI в., когато започна да се говори за концепции като трансджендър и полова неутралност. Но нейните възможности все още са ограничени от това, че са отгледани в западна култура, където полът си остава в огромна степен концепция от типа „или-или“. Колко по-различно би било, ако Е. живееше някъде, където съществуваше официална роля, която не е нито на мъж, нито на жена, а на нещо по средата - роля, която представлява отделен пол сама по себе си.

Такива места има по цял свят: в Южна Азия (където има трети пол, наречен хиджра), Нигерия (ян дауду), Мексико (муксе), Самоа (фа’афафин), Тайланд (катоей), Тонга (фа- калеити) и дори САЩ, където трети пол се среща в Хаваите (маху) и при някои коренни американски племена (хора с две души). Степента, в която хората от третия пол са приети, варира, но категорията обикновено включва анатомични мъже, които се държат по женствен начин и са сексуално привлечени от мъже и почти никога от други индивиди от третия пол. По-рядко някои хора от третия пол. като например бурешите в Албания или фа‘афатама от Самоа, са анатомични жени, конто живеят по мъжки маниер.

Срещнах се с десетина фа’афафин миналото лято, когато пътувах до Самоа по покана на професора по психология Пол Вейси, който вярва, че фа’афафин от Самоа са сред най-добре приетите представители на третия пол в света.

Вейси. професор и ръководител на изследователския департамент на факултета по психология в Университета в Летбридж в Албърта, Канада, се връща в Самоа толкова често, че си има там собствен дом, кола и социален живот. Нещото, което особено много го интересува относно представителите на третия пол в Самоа и на други места, е способността им да хвърлят светлина върху „еволюционния парадокс на мъжкото привличане към същия пол. След като фа’афафин почти никога нямат собствени деца, защо въпреки това успяват па предадат напред гените, асоциирани с тази черта? Без наличието на поколение не би ли трябвало естественият отбор до голяма степен да ги е заличил? 

Да си фа‘афафин се предава в семейството по същия начин като хомосексуализма, казва Вейси. (Той твърди и че това се случва rope-долу със същата честота като мъжката хомосексуалност в много западни държави - около 3% от населението.) Той ме запозна с Джоси, на 29 години, висока, слаба учителка. Джоси живее в село на около час път от столицата Апия. За Джоси да е фа‘афафин също е наследствена черта. Няколко фа’афафин роднини слушаха разговора ни: чичото на Джоси - Андрю, пенсионирана медицинска сестра, който е приел името Анджи; братовчед й Триша Туилома, който е също така и асистент в проучването на Вейси; и петгодишният племенник на Туилома.

В момента Вейси изследва две хипотези, които могат да обяснят еволюционния парадокс на мъжкото влечение към собствения пол.

Първото - полово антагонистичната генна хипотеза, приема, че гените, отговорни за сексуалното привличане към мъже, имат различен ефект в зависимост от пола на човека, който ги носи: вместо да идват с репродуктивни ограничения, както се случва при мъжете, при жените тези гени имат репродуктивни ползи - което означава, че жените с такива гени би трябвало да са по-плодовити. Вейси и колегите му са открили, че майки и баби по майчина линия на фа’афафин наистина имат повече бебета от майките и бабите на хетеросексуалните мъже в Самоа. Но не са открили сравнителни доказателства сред бабите по бащина линия - или сред лелите по майчина линия на фа’афафин, които биха се доближавали най-много до решаващо доказателство.

Друга възможност е хипотезата за селекция в рода - идеята, че времето и средствата, които мъжете, привлечени от същия пол, посвещават на отглеждането на племенничките и племенниците си по майчина линия, увеличават вероятността племенниците им да предадат част от тяхната ДНК на следващото поколение. И наистина сред фа’афафин, с които ме запозна Вейси, няколко бяха взели децата на братята или сестрите си под своето крило. Триша Туилома, която е на 42, използва парите, които печели като асистент в изследването на Вейси, за да плаща за храна, училище, лакомства и дори за електричество за своите 8 племеннички и племенници. А в официалното си изследване Вейси установил, че фа’афафин е по-вероятно да предлагат пари, време и емоционална подкрепа на децата на братята и сестрите си - особено на най-малките дъщери на сестрите си - от хетеросексуалните мъже и жени в Самоа.

Една друга подробност относно половата идентичност се изясни, когато се запознах с дългогодишния партньор на Вейси - Алатина Иоелу - фа’афафин, с когото Вейси се запознал през лятото преди 13 години. Когато Иоелу за пръв път дойде с кола до хотела ми, представата ми за това какво означава да си фа’афафин започна да се разпада. Иоелу беше много по-мъжествен от останалите фа’афафин, които бях срещал. Висок, с широки рамене, с открито, красиво лице, той предпочиташе същите дрехи - къси до коленете панталони с джобове и тениски - които носеше и Вейси. Какво означаваше за някого, който минава за мъж, да принадлежи към трети пол, който предполага по-голяма женственост?

Постепенно прозрях, докато тримата си бъбрехме на вечеря, че идентичността на Иоелу като фа’афафин показва колко дълбоко свързан с културата е самият пол. Вейси и Иоелу възнамеряват някой ден да сключат брак и да се пенсионират в Канада. (Вейси е на 50, а Иоелу е на 38 години.) „Там ще ни смятат за обикновена еднополова двойка“ - каза ми Вейси.

С други думи половата принадлежност на Иоелу ще се промени като с магическа пръчка от фа’афафин на хомосексуален мъж само с пресичането на една граница.